Мисля, разказвала съм за флирта си с пианото.

Започнах след втори клас. С по-голяма сестра, която е свирила на пиано, беше повече от логично. Вероятно ако беше свирила на цуг-тромбон, щях да запиша него (ако сте по-малък сиблинг, ме разбирате; ако не сте, никога няма да го схванете в цялост. и не, it’s not about състезателния дух. за По-Големия става въпрос. ениуей). Пък и добрата лакирано-кафява “Ласточка” стоеше в спалнята, непогаленa, непросвирена от години, освен редките моменти, в които сестра ми сядаше и свиреше неща, които ръцете й сами помнеха. Беше свирила само две години, но като силно музикален човек, на края на втората вече подхващаше школите за 4-та година. После се отказа, но любовта си остана.

Та почнах и аз. В читалището до нас – тогава имаше курс по пиано. Стаята с черното, по-разакордирано и от нашето пиано, беше на тавана, със скосен таван и капандура. Стаята беше, меко казано, спартански обзаведена – в единия ъгъл закачалка, от старомодните, дървените; в другия – пианото с два стола. Един за ученика, един за учителката. Самата тя беше на около 30, висока и слаба, със ситно накъдрена светлочервена коса, адски много лунички и широка, голяма уста. Имаше нещо несиметрично, особено в структурата на лицето й, но усмивката и беше огромна и истинска.

Беше спокойна и търпелива. Това е фатално важно, ако човекът ще обучава мен.

Ръцете й обаче ме омагьосваха най-много. Имаше типичните за пианистка дълги пръсти и освен, че и те бяха целите в лунички, нямаше да има нищо особено, ако не бяха палците й. За първи път в живота си виждах такъв тип пръсти, години по-късно щях да разбера, че по света едноцифрен процент хора имат тази особеност – ореховидни (лопаткови) палци. Палците й бяха по-дълги от нормалното и макар да започваха и да вървяха нормално, накрая си не завършваха като палците на всички ни, а бяха кръгли. Като ония, кристалните топчета за ключодържатели. И нокътят, разбира се, нямаше как да е нормален – беше много широк и къс. Стоеше по-скоро като лента, опъната напреки на кръглия й палец.

Винаги съм имала интерес към патологията, във всяко отношение. Предполагам, това е една от причините да уча психология, да искам да уча медицина. Бях очарована и отвратена едновременно.

Но тя, както казах, беше спокойна и търпелива, а пианото е абсолютна магия, така че много скоро вече се борех със собствените си непокорни пръсти и забравих за нейните. Помня грацията, с която ръцете й играеха по клавишите, както и смътното си, но челичено убеждение, че на мен така няма да ми се получи.

Бях права. Ръцете ми се очупиха учудващо бързо – и аз, като кака, се оказах акселератче и напредвах по-бързо от програмата по школата. Ръцете ми станаха по-фокусирани, движенията – по-овладяни. Научих се да бъда внимателна, дори, когато особено ми харесваше това, което свирех, ръцете ми ставаха направо нежни. Но колкото и да работехме, грацията, онази, която имаше във всяко движение на нейните пръсти, не се получаваше. Проблемът, оказа се, беше в начина ми на свирене.

Не помня колко пъти свирех увлечено, а тя изведнъж подпираше с дължината на показалеца си, повдигайки китката ми. Не, защото ръцете ми “висяха”, това го отработихме относително бързо. Аз свирех силно.

“Но къде виждаш forte?” отчаяно питаше тя понякога. “Защо така копаеш по тези клавиши? Леко, съвсем леко – нали ти го пише отгоре?” А аз не знаех как да й обясня.

Когато свирят, хората са като вятъра – едни са бриз, други са вихър. Няма смисъл да опитваш да ги променяш. Да, знаци има, темпа и всичко останало, но истината е, че именно индивидуалността на инструменталиста е, която дава различността на произведението. Ако беше до дословното изпълнение на всички знаци, никога нямаше да можете да разберете дали това, което слушате, го свири съкурсникът ви Генчо, или Найджъл Кенеди. Най-добрите музиканти – говорим за класическите, не за тези, които свирят авторски парчета – се познават по личната интерпретация, която дават на това, което свирят. И което в този момент свирят още няколко милиона човека. По същите ноти.

Аз не можех да стана бриз – можех да стана по-контролиран вихър. Но това предполагаше повече, отколкото читалищната ми учителка по пиано беше подготвена да се справя. Тя просто се опита спокойно и търпеливо да ми втълпи, че трябва да се променя. И абсолютното удоволствие от музиката се превърна в низ от досадни, повтарящи се упражнения, които трябваше да свиря, докато изсвиря “както трябва”. Това забави скоростта ми, а после я и спря. Нямаше вече наслада, нямаше удоволстеие, имаше само опит след опит да спра да правят така, както ми идва и да опитам да го правя “както трябва”.

Ако тя беше зла, деспотична, унижаваща и груба, щях да спра от раз да ходя там. Но тя не беше и аз наистина исках да мина по-напред. Исках да свиря нещата, които свиреше сестра ми, от които просто сълзи ми излизаха на очите, толкова бяха красиви. Вбесих се на себе си. На 11 години е трудно да се справиш с толкова конфликтуващи емоции, затова аз предприех най-логичния подход – пасивно-агресивния.

Започнах да пропускам часовете. Спрях да се упражнявам у нас. И каква полза, мислех си, така или иначе никога няма да се получи “като хората”. Обикновено отивах 30 минути по-рано, защото в съседната стая имаше друго пиано – за упражнения на подранилите, а може би и за още едно място за учител по пиано, ако възникнеше нужда – и се упражнявах надве-натри. Успеваемостта ми падна главоломно. Нашите бяха убедени, че просто съм непостоянна. И ми е “минал меракът”. Нали винаги съм била свръхактивно дете, опитвала съм какво ли не. Не знаех как да им обясня. Не мисля, че щяха да ме разберат. Абсолютен пат.

В края на годината обаче сякаш свише някой се смили над мен – стана ясно, че ще заминавам с нашите в чужбина, така че нямаше как, спрях пианото. Плаках дълго. От облекчение, от яд, а може би в равни части от двете.

Там пиано нямаше. Когато се върнах в България, открих, че трайно се е настанил Преходът и пари дори за читалищни уроци по пиано също нямаше. Заляха ме отново смесените вълни на облекчението и яда.

Включих се в един хор. Да, правилно улавяте патерна – сестра ми също е бивша хористка. В този случай се бяхме записали и двете, та ходехме заедно, беше много яко. Преди пост-пубертетът да ме остави с алта, който имам сега, имах висок мецосопран. И, разбира се, с болна амбиция го изтезавах със сопрановите партии.

Диригентката ни беше оперна певица на 30+, с толкова красив мецосопран, че ум да ти зайде. Като ме чу, се хвана за главата. “Къде да те сложа с това гласище? Заглушаваш ми половината гласове!” Оказа се, че имам хубав, но силен глас. Доста силен. Май навсякъде се оказвам в повече от нужното, помислих си покрусено и тамън реших, че няма и да се върна следващия път – през ада на “направи го по-леко, като хората” аз втори път нямаше да минавам – тя ми каза: “Мини най-отзад засега. Висока си, ще виждаш, а ще ми тряба малко време да те науча да го контролираш това нещо в гърлото си. Не искам да изпускам гласа ти”.

Зави ми се свят. Не само, че не ми казаха, че не го правя както “трябва”, предлагаха ми да се науча хем да е по моя си начин, хем да е правилно! С времето тя наистина ме научи. В тихите и нежни партии гласът ми вибрираше в гърлото като диво животинче в клетка, чакащо да се изстреля при първата възможност, но търпеливо, мъркащо. За сметка на това можех с пълна сила да го оставя да се разлее в други моменти. Научи ме да (си) играя с гласа си, когато пея. Беше забавно. И хитро.

Fast forward до днешно време. Пианото ми остана слабост. Свикнах с времето с мисълта, че не умея само пиано. Нужно ми е форте. Пианото е като всеки спорт, всъщност. Някои обичат балет. Ефирните, едва осезаеми докосвания на пръстите. Аз обичам бойните изкуства. Фул контакт. В това, което правя, да взима участие цялото ми тяло. В бойните изкуства също има грация. Kind of. Но тя не е – и никога няма да бъде – грацията на балета. В нея има енергия, има сила, има ярост и жега. Има ги и в мен, и искам точно тях да мога да транспортирам върху пианото.

Понякога, когато ида при родителите си, сядам пред “Ласточка”-та и прокарвам пръсти по клвишите. Пианото така и си остана неакродирано – така съм се учила и мисля, че затова сега съм толкова чувствителна дори към леко изфалшивяне – да се научиш да свириш правилно и да си тренираш слуха на неакордирано пиано не е лесно. В най-тежкото време нашите веднъж подметнаха, че ако се наложи, може в краен случай да го продадем… Станаха пишман. Със сестра ми обявихме, че по-скоро ще умрем от глад, отколкото да го дадем. Аз директно заплаших, че ще тръгна да си търся работа, щом е толкова сериозно положението, а ако не успея да я съчетая с училището, майната му. Бях на 14. И абсолютно сериозна. Отказаха се.

Наскоро намерих Вика. Гледах омагьосана и първата ми мисъл беше “можело значи”. А втората – “искам и аз”. Вика е от Киев, учи и живее в Амстердам, обича Metallica и Nine Inch Nails. Харесва големи мъжки часовници и черния цвят. Но по-важното е, че Вика свири така, както щях да свиря аз, ако някой ми беше позволил. Не, не толкова съвършено, разбира се. Нямам толкова дисциплина, а сигурно и талант (дори и без да смятаме пропуснатите години). Но тя свири силово, с фул контакт, дори свирепо на моменти. В бавните й неща прозира вибрираща нежност, в която няма нищо сладникаво и слабо. И никак не ми е трудно да се идентифицирам с това. Вика е невероятна и вълшебна, и съветвам всеки, който има интерес към пианото – дори стилът му да е различен – да си направи един горещ шоколад, да си зареди браузъра и да й изгледа всичко подред.

А после да гледа внимателно момчетата зад клавирите тук, особено от 04:00 до 05:00, за да види, ако не е свършил два пъти вече, как се свири така, както го разбирам аз. И после дружно да ожалим “Closer”, която, най-вероятно, никога вече няма да чуем на живо, let alone да я видим така изпълнена.

Сега събирам пари, за да си купя добро електронно пиано. Ще отнеме повечко време, защото имам други планирани неща преди това, но понеже го правя не за кариера, а по любов, мога да чакам и сроковете не са ми фактор.

И търся търпелив, разбиращ и спокоен учител, който да не се опитва да превърне нинджата в балерина.