Телефонът звъни. Ники.
- Какво ще кажеш утре да минем с Весето и да те метнем до работа?
- Ъм… супер! По какъв повод?
- Абе трябва да ти донеса нещо.
- Какво нещо?
- Ми такова. Утре в 9 пред вас.
- ОК.

Озадачих се, но малко по-късно забравих за това. По едно време се сетих и си помислих, че сигурно Весето, сръчна и креативна, каквато си е, е измайсторила нещо, макар да не можех да си обясня откъде тази чест точно аз да бъда първото око, което да го види. То целият арт в мене се събрал.

На сутринта Ники и Весето пристигат, аз понечвам да се шмугна на задната седалка, но и двамата надават вик:
- Чакай, не бързай! (фразата-история на живота ми; добре, че не съм мъж).
Ники излиза от колата, отива до багажника и го отваря. След което, пред абсолютно объркания ми поглед, вади собствения си синтезатор Casio.

Аз блокирам и безмълвно се втренчвам в него.
- …?
- !
-…??!!!???
- !!!!!!!

Ники минава покрай мен и влиза във входа, а аз машинално вървя зад него.
- Какво првиш? – питам, докато чакаме асансьора, а гърлото ми се е свило.
- Абе сетих се тука за това, само събира прах у нас…
- Какво правиш? – повторих тъпо аз.
- … то и място няма за него, де. – продължаваше Ники, без изобщо да ми обръща внимание.
- …?
- Докато порасне Филип, има няколко години, – ухили се насреща ми той, докато отключвах вратата. – Тамън време да се поупражняваш малко.

В колата ту мълчах, ту говорех глупости, защото не знам как се реагира адекватно в такива ситуации. Част от мен крещеше от радост, но останалата беше на автоматичен режим. И търсеше начин да откаже това. Веднага.

Само че Ники и Весето бяха наместили нещата в поредица обстоятелства, които да изградят единствената ситуация, в която не бих могла да го направя.

Да се усещаш едновременно ужасно паникьосан и ужасно щастлив е странно чувство.

И докато вътрешно се тормозех, че не съм способна красноречиво да им благодаря, или да им дам да разберат колко щастлива ме направиха, се сетих за топлината в усмивката му и как очите й искряха. Значи може би вече го знаеха.

Причината да пиша това чак сега е, че до преди малко се упражнявах. Разучих една от най-началните, банални и дебилни мелодии – “Uncle Bob”. Звуча като нервноболна, защото пръстите ми са загубили каквато и да е техника, плавност, фин контрол. Стойката на ръцете ми е неестествена, китките ми са вдървени. Животът ми да зависи от това, не мога да натамъня темпото да е еднакво там, където трябва и мелодията ту се спъва забързано, ту тътри каменни крака по клавишите. Но не мога да си свия усмивката.

Защото я разучих. И я свиря. Сакато, грозно, дървено и неблагозвучно, но я свиря. На две ръце.

А какво значи sforzato ли? Динамика. Такава, която маркира настъпване на тотален, неочакван и шокиращ обрат в мелодията.