Ти мойто вчера няма да го бараш!
директорът Цончев, “Вчера”
Технически, от края на годината радио МиЛа Голд вече не съществува. Софийската честота, 101.1 MHz, не е негова вече и там радио ще има, но какво и кое, не зная. През януари ще може да се слуша ефирно в Пловдив и през Интернет от всякъде. След това вероятно ще спре навсякъде. Реших да обясня по-подробно. Някой трябва.
От много време знаехме, че се борим месец за месец. От април. Щяхме да спираме в края на пролетта. В началото на лятото. През октомври. През ноември. В началото на декември. Но все някак мениджмънтът успяваше да изтегли нещата. За още един сезон. За още месец. И тази седмица. И следващата.
Много се чудих дали да не оставя коледния концерт за двата дена ефир между почивните. Направих го в четвъртъка, защото нямах търпение, пък и хора бяха вече ме питали за него. В петъка ми се обади Деси, нашият ПД, два часа преди предаване. За да ми каже, че няма да имаме ефир на 27 и 28.12. Нито когато и да е повече. Значи, повтарях си на лууп в главата, няма значение от колко време знаеш за това, което ще се случи. За болката нищо не те подготвя.
Реших да не правя предаване аз. Да оставя хората да го направят. Аз щях да им разкажа, а те щяха да ми кажат какво мислят. Ако никой не се обадеше, аз можех да запълня три пъти включванията си. Само с разкази какво е била за мен тази едн година, какво са били всички те за мен. И нямаше да се повторя. Не се наложи.
Не помня много от вечерта. Какво съм говорила, какво пусках – само помня как ми се обаждаха хората, говореха, питаха, ругаеха по някой, чието име дори не знаеха, изливаха гнева, любовта и болката си в краката ми, а аз записвах и монтирах. После пусках, което успеех в ефир. През останалото време телефонът не спря. Затварях, само за да вдигна на поредния човек. И докато момчета, които до вчера са си поръчвали Iron Maiden едва ми прошепваха “Не искам това да свършва, това не може да е краят”; хора на средна възраст, с които сме си говорили за книги и албуми ме питаха само “А ние? Какво да правим сега ние?” и приятели, с които сме се запознали покрай радиото ме питаха “Ти знаеш ли какво сте значели вие за мен през годините? Как ми е трябвало само да ви чуя, да си поговорим, да чуя какво пускате и разкзвате, и пак да ми се усмихне денят. Ти знаеш ли какво сте били за мен досега?”, аз само седях, навела глава, опряла чело в микрофона, мълчейки. Годините на подобни ситуации са ме свикнали, че ако няма как да помогнеш на нечия болка, поне й дай възможност да се излее на воля.
А ми се искаше да можех да плисна и своята в лицето им. Да ги грабна през слушалката и да ги разтърся, да им кажа, че ние се борихме, до последно се борихме. През месеци, в които знаехме, че това вече наистина е краят; в които виждахме как това, което толкова обичаме и в което сме вложили и влагаме всеки ден всичкото си, си отива и няма какво да се направи, и няма кой да помогне. И какво ни е било всеки ден това да не личи, да не натовари и слушателите ни. Защото те си струваха всичко това. Всяко радио може само да завижда за слушателите, които имахме всеки ден. И затова и попитах “Вие губите радиото, но можете да си пуснете музиката винаги. А знаете ли какво е за всеки от нас да знае какви слушатели губи? Аз вас няма откъде да си пусна. Изобщо”. Но една слушателка – една от най-дивите рокаджийки – малко по-късно се обади и каза “Аз музиката винаги мога да си пусна на компютъра. А вас как и откъде да чуя вече? 8 часа на ден сте с мен. Будят ме Венци и Балин, обядвам с Краси, денят ми завършва с Юлия, а ти правиш пътят до нас весел, забавен и ме караш да забравя всичко от деня. Някой ден ще ме освидетелстват заради тебе. С глас ти се смея на нещата, които казваш, докато вървя по улиците. Ако трябва, сменете си формата. Сложете някоя гадост, ще опитам да я търпя, само си останете вие.” Мисля, че в тоя момент си изгризах химикалката до средата. Така стисках зъби, че ме боляха челюстите после.
Още с началото се обади се и Еви, разбира се. Звучеше така, както всички ние се чувствахме – болна. “Знаеш ли…” – започна тя. “Знам”, прекъснах я, защото не исках да чувам думите, не и от нея, с която започна моето бъдене там. “Как си”, попита ме тихичко. “Да”, процедих неадекватно и тя разбра как се чувствам, без да й трябват повече думи. “Не ти личи по гласа”, отбеляза тя. “Не”, казах й. “И на вид не ми личи”. Отидох гримирана, отидох с елегантна блуза с деколте. Отидох с пуснати коси и толкова широка усмивка, че лицето ми се схващаше. “Няма значение, че това е краят. Не мога да повлияя на това дали да се случи, но мога да реша как да стане. И проклета да съм, ако позволя тези, заради които свършихме така, да запомнят края на станцията ни на колене. Ще свършим, както почнахме – с високо вдигната глава и усмивка. Искам да е шамар в лицето на определени хора. Даже само в моят ум да е така, но искам да си идем с любов и с достойнство. Него никой никога не можа да ни отнеме. Няма да подвия опашка, няма да навеждам глава. Докато имам ефир, ще е усмихнат и ще е пълен с надежда. Ей така, напук.”
Благодарих на хората, които ни слушаха, подкрепяха и обичаха тези три години. И последната дума дадох на слушателите, защото, в крайна сметка, без тях нищо от това няма смисъл. А те са всичкият смисъл, който ми е трябвал изобщо. И им пуснах един запис от пролетта, в който слушателка ни поздравяваше с рождения ни ден и една определена песен. Най-подходящата. Исках да си отида с поздрав за рожден ден, просто защото каквото и да ни е било, бяло знаме не развяхме пред никого. И накрая нямаше.