Този пост стои на драфт от много време и към края му ще обясня защо все пак реших да го постна.

Само исках да обърна внимание на това, което прекрасният и обичан Нав е написал по темата. И двамата сме от инаквата страна на барикадата, защото имаме родители-учители. На него майка му, на мен – баща ми. Нав е прав. Има проблем и той с палиативни мерки няма да се разреши. Освен ако не искаме и ние да станем както Никсъновата Америка, за която той говори. Не е далече, според мен.

А аз знам какви учителите трябва да бъдат, защото моята начална учителка, Богданова, беше истинско потвърждение на името си. И понеже ме е учила да бъда честна, да презирам користта, злобата, подлостта, не си я представям как ще се опъне със свирка на площада, измятайки се изведнъж и зарязвайки 6 годишни деца, които чакат да почне да ги учи, с аргумента, че целта оправдава средствата. Защото по този начин се отлежда само едно – подлеци и двуличници. И да, гордостта не би й позволила да падне до там, дори да гладува. Защото един толкова способен човек като нея, пред който шапка сваляха всички родители, а учениците й я боготворяхме – защото думите и действията й съвпадаха, не бяха ситуативно обусловени и на две не ставаха – не можеха да си го разделят две училища и една детска градина. Името й беше легенда, дори на тези си години тя е директор на едно (частно, при това!) училище.

Днес е денят на будителите. Кои са те всички знаем, затова не за тях ми е мисълта. А за нещо, за което си мислех днес – за имената и границите.

За това, че много по-велики и свидни са ми всички онези, чиито имена не знам. Благоговея пред подвига на братя Миладинови, Раковски, Ботев, Левски и Вазов, Хаджи Димитър и Неофит Бозвели, но зад тях стоят хиляди и хиляди, чиито имена никога няма да узная, за да си помисля с хубаво и благодарност на този – и не само на този – ден. За тях историята не помни имена. Но помни нещо много по-велико – помни делата им. И те, делата им, живеят у всеки от нас, който носи главата си свободно, без фес. И който носи кръстчето на врата – или в душата си – вместо да удря чело при гласа на мюезина. И ми е мъчно, че не знам кои са. Какво им е било да рискуват всичко, да вярват толкова. Дали жалят, че името им не виси по стени и паметници. Едва ли. Човек, който има този огън в сърцето, няма нищожността на тщеславието у себе си. Защото знае, че делото, на което се е посветил, е толкова по-голямо от него самия, че не би му и хрумнало да вее знамето на приноса си. Защото знае, дълбоко в себе си, че целта е толкова голяма, че каквото и да направиш, все ще е малко. Истинските господари на духа, онея, които носят светлината в душите си, не се хвлят никога, защото знаят колко жалки биха изглеждали. Колко мъчно, че скромността им никак я няма у хората с претенции за продължители на делото им. Може би защото те нямат принос, имат само претенции. Но пък имат най-кресливи гласове, най-дразнещо присъствие. И най-компрометиращо това светло дело поведение. И имената им се занят, но не вдъхновяват, не палят, не карат нещо да трепва в теб. А предизвикват само презрителна усмивка, а у по-необръгналите – яростна съпротива. Един добър урок как Злото умее да ползва психологическото айкидо и да обърне потенциалната сила на последователите в енергия точно насреща. Не мога да не Го уважавам като противник. Изтънчеността му е похвална.

Мислех си и за границите – колко отдавна не са това, което бяха. И как няма смисъл, след като вече дори фактически се правят усилия те да се премахнат, да остават стабилни и непоклатими в главите ни, все едно сме кутии за обувки. Има ли значение каква е националността на един будител? Или името му? Или историята му? Нали важно е примерът му да ни вдъхновява, да ни кара да се борим и да отстояваме нещата, които ни пазят не само като народ, като нация, а и най-вече – като хора? Затова и написах заглавието на английски – защото в един свят, където всеки е само на един клик разстояние, няма място за фундаментален шовинизъм. Аз мога да говоря на английски, руски, испански години наред, но от това няма да стана по-малко българка.

А защо “собствен и личен” ли? Защото във време, в което границите все повече са в главите и сърцата ни, по-ценно е онова, което е до нас. Защото с лекота се доверяваме на хора през два окена и им споделяме най-личните си преживявания, но на човека до нас се свеним/плашим/не искаме да кажем едно “обичам те”. Защото включваме IM-a, вместо да се обърнем и да кажем на приятелите си “радвам се, че те има, благодаря ти, че си до мен”. И във време, в което ни е достъпно всичко, което се случва по света, и всеки светъл и героичен пример, може би е по-смислено да си спомним кога за последно някой наблизо ни е накарал да искаме да сме по-добри, вдъхновил ни е за нещо, което да постигнем, дал ни е кураж и любов да се преборим за нещо скъпо. И да осъзнаем, че ако се огледаме по-добре, някъде съвсем наблизо може би е нашият собствен, личен будител.

Честит празник, момичета и момчета.