След на Влади премеждията вече съм сериозно разтревожена. Той не случайно ми каза “Готви се и ти”, защото освен еднакви и купени в един и същи момент, компютрите ни даваха едни и същи проблеми по приблизително едно и също време. Е, той е душманин – то не са преинсталации, то не са експерименти с клетата машина, така че неговата резонно се предаде първа. Но сега съм сериозно разтревожена за Рейн и моля за съвет, ако някой има опит и идеи.

Проблемът в горния случай се оказа изгоряло дъно. Хардът наистина грее доста. Аз още имам следа над него – в един момент, още в самотo начало, така нагря, че почна да топи. И аз – шаш и паника, от къде да знам какво да правя – намерих начин да го спра само като му извадих батерията. След което лаптопът си тръгна кaто пушка и никога повече не ми погоди тоя адреналинов шок. Но грее.

Знам ли дали е много, всъщност – това ми е първият преносим компютър, де да знам кога какво му е. На другия и душата му знам, всеки звук му познавам. Но този все още ми е загадъчен. Разрових да видя нормалната температура – 35-40 градуса. Свалих някаква програма за hdd диагностика – 44-46 градуса показа. Е, не е критична стойност, но пак е доста над.

Още преди месеци Зори си взе някаква странна по(д)ставка за лаптопа – отдолу с вентилатори. И се включва заедно с лаптопа, духа отдолу (бааааа, добре се получи) и му държи студено. Някой има ли опит с това? Действа ли и има ли смисъл в него? И друго се питам – как да разбера защо грее? Да е само от температурите наоколо, добре – в този случай поставка може и да помогне, с това външно охлаждане. Но има ли полза от него, ако нещо отвътре го кара да грее повече?

Та мисълта и въпросът ми е – някой може ли да даде обратна връзка/ревю/мнение някакво за по(д)ставката? Или за друг начин да си държа харда по-хладен?

Влезе в дома си бавно и без дори да светва лампата в коридора, събу обувките си до вратата. Имаше чувството, че му се вие свят, но продължи към стаята с толкoва стабилна стъпка, колкото позволяваше тялото му. Седна на ръба на леглото, разкопча ризата си, но ръката му спря. Беше тихо. До преди малко си мислеше, че след всички думи, които чу, му се иска завинаги да е тихо, никога да не чуе никакъв друг звук, но сега тишината беше оглушаваща и подигравателна в спокойната си наличност.

Стана рязко и пусна диска, който беше отгоре на шкaфчето. Саундтракът на живота му в последните няколко месеца. Гласът изпълни стаята меко и внимателно, сякаш ненатрапчиво. Това внезапно, привидно без повод, го вбеси. Не искаше да бъде меко и внимателно, задушаваше се от мекото и внимателното вече – искаше да е силно и оглушитело, искаше звукът гневно, нагло, арогантно и егоистично да си пробие път навън, до всички, да се натрапи, да не им даде възможност да го пренебрегнат, да заглуши всички останали звуци – жените на пейката пред входа, децата на поляната между двата блока, съседът, който лежеше под античния си Москвич. Искаше му се да излезе този звук, да ги накара да го чуят, да е толкова силен, че всички да примигат, насълзени от насилието върху тъпанчетата си, да признаят присъствието, наличието му, да не могат нито за миг да отвърнат глави, да се направят, че не са го забелязали.

Да е толкова силен, че да го забележат, какъвто е, не какъвто им е толкова удобно да го виждат.

Искаше му се музиката да е като шамар – изненадваща, силна и да пари на лицето, от очите им. Както пареха неговите сега.

Протегна ръка и усили звука докрай, отвори балконската врата и изчака песента да започне отначало, тактувайки си леко по перваза на балкона. И с първите няколко такта усети, че и самият той не е позволявал на този звук да бъде нито силен, нито свободен. Че го е потискал, оформял в приемливи децибели и поводи, точно както самият себе си. Че е трябвало много отдавна да го усили до край, да отвори вратата, да застане с разкопчана риза, с вятър, който гали гърдите и стомаха му. Че може би, ако го беше направил, това нямаше да бъде само вятърът.

Когато припевът избухна с цялата сила, на която бяха способни новите му колони, и болката се взриви зад клепачите му. Слънцето огряваше и затопляше тялото му, вятърът леко галеше пламналото му лице, но той не забеляза. Затворил очи, той пееше с цяло гърло и танцуваше.

Съседите гледаха изумени.

=========================

Само една от милионите възможни причини защо съседът ми отсреща от час и нещо слуша “Freedom” на George Michael на max.