Това не ми стига изобщо. А ако го имах, щях:
- да напиша имейл на едно момиче, чиито коментари умишлено задържам вече сигурно десети ден (те са много ласкави, само че не искам да излизат, преди да й пиша лично).
- да напиша писмо на братовчедка ми, която вече и дете роди. Ужас, дано не чете тук (макар да бях забелязала, че ме чете някой точно от нейния щат, та не знам. Но не си казва, дори да чете). Мисля, че докато сколасам да й пиша, детето ще е абитурент. Важното е обаче, че късата сламка с близнаците още е налична. Четири момичета в рода сме, при които почти 100% ще излезе гена с близнаците, при нас в рода е през поколение. Останахме аз, кака и другата ми братовчедка. Аз съм най-малка :-)
- да напиша и на Тони мейл. Толкова съм зле, че за рождения й ден й изпратих смс-а на стационарния номер. Още съм гузна и не знам как да се оправдая. “Мисля, че някой тайно ми е направил лоботомия” звучи основателно, но крайно недостоверно. И тя няма да се върже, защото знае, че за лоботомия е трябвало да има някакъв мозък to begin with.
- да дочета една книга, която мисля, че несъзнателно умишлено бавя. Може би защото в нея има неща, които ще ме принудят да се хвърля в още по-безумни промени и решения.
- да довърша поне половината си драфтове, вкл. последния, за едни мои мисли по повод BDSM, които би ми било интересно – и нужно! – да ми ги изкоментират колеги. Така, след като ги чуя какво мислят, ще знам точно какво да НЕ мисля и ще мога да си продължа с разсъжденията по въпроса – много ми стана интересно, чудно защо нямаше нищо подобно в курса ми по личностова психология.
- да напиша едни неща, ‘дето ги планирам от повече от половин година. Мисля, че ще забравя сюжета, докато сваря да намеря време.
- да разуча проклетия саунд-обработващ софтуер, защото без него не мога да работя със слушателите. Иска ми се и аз тях да чуя, не само обратното. Те се обаждат де, много са мили, но не мога да споделя с всички останали страхотните неща, които ми разказват, защото още съм боса в тая програма и в ефир нищо не може да изтече – не и под приемлива форма.
- да започнем с едни експерименти с образи и думи, които замисляме вече сигурно два месеца, ама само едни думи, думи, думи.
- да отида до Интеграл и да видя защо половината ми данъци от САЩ така и не дойдоха, но за сметка на това ми искат да им връщам! От сума, която не само, че не съм взела, нито дължа, но и дори дължимото ми се е изгубило по трасето някъде!
- да мина на годишен технически (демек, лекарски :-)) преглед от трите си работни места – кой, по дяволите, има време за това? Видно е, че не умирам, ерго – добре съм. Колко по-просто и ясно от това може да стане?
- да си взема нови лещи. За целта следва да ида до очната лекарка. Имах час преди 10 дена, но затварях брой, легнах в 5:30 сутринта, и когато часовникът звънна в 6:50, за да ме събуди, само се изсмях иронично и заспах пак.
- трябва да ида с кака да й потърсим компютър, иска да си купува. От което следва, че ще трябва да отделя време и да й покажа кое какво е, защо машината не й е враг и как да го накара да е кооперативен по безвреден и за двамата начин.
- уикенд с Пипи и Васил. Кино уикенд, с филми, ядене, пиене и само нас тримата, както си му е редът. От лятото се виждаме само по поводи, срамота е.
- да се видя с братовчедка ми преди февруари. През декември, на рождения ден на мъжа й, тя горчиво каза, че ще се видм чак за нейния рожден ден, защото аз няма да намеря дори два свободни часа да се видим преди това. Много ми се ще да й покажа, че греши.
- да се видя с Матанова, да си пусна молбата за емпиричните изследвания, да сверим посоката ми на действие и изобщо – да започна, ама наистина, с дипломната си работа. Имам мрачно предчувствие за всичко това :-(
- да се запиша на два курса.
- да взема да спя повече от 3-4 часа на денонощие.
- а колко неща имам да чета, два живота няма да ми стигнат.

Най-добре да избягам в Мексико, без на никой нищо да казвам, да си сменя името и да започна нов живот.