Днес, след като открих как телефонът ми за пореден път е изключил и аз дори не съм разбрала, макар да мълча озадачаващо цял ден, реших, че съм прецакана достатъчно от техниката, и следва да се обърна към литературата за утеха. Видях коя ще е следващата ми покупка в тази област (благодаря, Alvin & LeeAnn), но това не ми стигна. Видях ъпдейти на историите, които следя онлайн и особено една от тях, която вземаше страховит обрат. Всъщност, установих, че за първи път съм почти готова да се моля на автора да не я завършва по начина, по който виждах, че отиват нещата. А като се има предвид как вманиачено спазвам границите на личната свобода и решения – особено авторовите!!! – и най-вече, колко мразя да хленча и да моля, ясно е, че съвсем съм се отнесла.

Та изчетох аз всичко и имах чувството, че сърцето ми ще спре, просто не е нормално това. За две бройки и да не разбера как свършва главата, защото оплаках монитора, клавиатурата, околните салфетки и бюрото, но реших, че поне колкото да намразя автора, ще чета до края. Аз съм безнадежден романтик. Нека е сантиментално, нека е каквото ще да е – аз обичам щастливите краища. Не щастливи в смисъла на “яли, пили и се веселили, и живели щастливи до смъртта си”, а в смисъла на това, че винаги има шанс. Не може да няма, особено, когато става дума за любов. Винаги има шанс, винаги има надежда – докато диша човек и има сили и сърце, за да се бори. Трябва да има. Иначе не би имало смисъл. От нищо.

Та, когато видях края на главата, и порядъчно се навиках, наплаках и насмях (всичко едновременно), след което написах на автора бележка, едновременно любовна и гневна, и щастлива, и облекчена до степен на оглупяване, все пак се усетих прекалено шампанизирана, за да седя спокойна. Излязох на въздух за малко, колкото да видя, че въздух няма, за сметка на м’глата, която царува вече седмица над всинца ни, пък се прибрах, малко поуспокоена и поохладена. Седнах, въздъхнах дълбоко и доволно, и взех круто-романтични мерки. Пуснах си целия албум на Хосе Гонзалез на loop, добавих още няколко подходящи по звучене и само ми липсваше нещо, което да ми напълни очите. Tа реших да го споделя с вас.

Elizabeth Barrett е английска поетеса-романтичка, и пиша за нея като жест на това, че като цяло предпочитам мъжете-поети. По-близък ми е техният смел и действен маниер, който никога не замъглява нежността им, но звучи някак по-топло, може би заради силата, която прозира зад нежността им (тук изключвам повечето импресионисти). Някак ти внушава, че каквото да е, няма да се счупи под напора, че можеш да изсипеш нещата с всичката им сила и те няма да се счупят под това. Жените обикновено не докарват този баланс, не и по начин аз да го усетя – това си е субективно, признавам. Но Елизабет има някои неща, които ми звучат напълно както ми е нужно, затова си струва да се каже малко повече за нея.

Забележително интелигентна и образована за времето си, от креолско потекло и богато семейство, Елизабет е била човек, комуто страданието не било никак чуждо. Болнава от малка, а в последствие добавила различни травми и болести в епикризата, тя кара на морфин до края на живота си. Това не пречи интересите й да са изключително широки, макар да търпи тираничния си баща дори след като става известна. Здравословното й състояние налага да остане няколко месеца близо до морето, което я облекчава и физически, и емоционално, при положение, че баща й не е наблизо. За съжаление, брат й се удавя именно там и това буквално разбива сърцето й (тя е най-голямата от 12 деца и е обичала братята и сестрите си страшно много). След случилото се, тя се затваря напълно – във всеки смисъл на думата. Не общува с никого, живее като отшелник в сосбвената си спалня и не излиза никъде, до степен почти да се инвалидизира. Все пак, вероятно в отчаян опит да запази поне част от себе си, тя продължава да пише и издава сборник, озаглавен просто “Poems”.

И точно той привлича вниманието не на кой да е, а на Robert Browning, който е 6 години по-млад от нея. В едно от ситхотворенията си тя хвалела негова творба, така че той й написал писмо. Първото от 574-те, които ще си разменят в следващите 20 месеца. Бащата на Елизабет е бил непреклонно против тази връзка, какво да говорим за сватба, при положение, че не е искал никое от децата му да встъпи в брак (мне, и аз не мога да му проследя мисълта). Елизабет и Робърт все пак се женят – при това, тайно, както подобава на истински романтици и поети. И се установяват във Флоренция, където тя не само се подобрява физически, но и ражда син, кръстен на името на баща си.

Sonnets from the Portuguese е сборник с поеми, посветени на съпруга й, макар да са написани тайно, още преди той да стане такъв. Той пък й посвещава своята Men and Women, чието заглавие идва от строфа именно от един от тези нейни стихове. Без съмнение, всички те си струват да бъдат прочетени, но за начало и само един стига: Как те обичам? Нека изброя всички начини…

How Do I Love Thee? Let Me Count the Ways

How do I love thee? Let me count the ways.
I love thee to the depth and breadth and height
My soul can reach, when feeling out of sight
For the ends of Being and ideal Grace.
I love thee to the level of every day’s
Most quiet need, by sun and candle-light.
I love thee freely, as men strive for right;
I love thee purely, as they turn from praise,
I love thee with the passion put to use
In my old griefs, and with my childhood’s faith.
I love thee with a love I seemed to lose
With my lost saints -I love thee with the breath,
Smiles, tears, of all my life! -and, if God choose,
I shall but love thee better after death.