Драги ми Смехурко,

Сещаш ли се за оная хубава приказка на Чуковски? Про бегмота, который застрял в болото? Застрял, застрял бегемот… и ни туда, ни сюда… Е, и аз така май, и ако сега го срещна тоя бегемот, ще му стисна ръката/лапата/копитото/какъвто_му_е_там_накрайникът разбиращо.

1. Имам толкова много постове да пиша, морските особено, но нещо не върви и туй то. Нямам време – не се лигавя, наистина е така, сега дори не е не е заради слабата ми организация. А иначе, не е като да нямах пориви да пиша и други работи. И днес се замислих, абе аз писах някакви неща, що така нищо няма накрая като резултат? Отивам в админ панела и що да видя – имам нови постове. Тамън 4. И всичките на private. Няма дори да споменавам трите реда заглавия на драфтове. Лошо, Седларов, лошо. Защото ако ще си пиша всичко “на лична”, то цялото споделяне бяга от пътеката и смисълът потъва. Пък не ми се иска още да свършва. Нищо, аз ще опитвам пак. Накрая ще стане. Няма как да не стане. Винаги става… все нещо :-)

2. Подадох си молбата за напускане преди две седмици. Засега върви добре. Дори май успях да си намеря заместничка, да вземе да дойде да я пообучавам малко. Когато почвах, колежката ми не беше точно най-контактното създание, нито най-ведрото, да не коментирам, че така се получи, че останах сама след само две седмици от старта си, в резултат на което бях на средата на нищото сума време, докато се усетя кое, как и какво. Искам за девойката сега да е друго и ще й го направя толкова комфортен прехода, колкото изобщо може. Важното е, че по мое съвсем обективно мнение, обстановката, която оставям след себе си в офиса няма нищо общо с това, което заварих преди 2 години. Колкото и да ми е тъжно, поне напускам спокойна и с чисто сърце, а повече от това и не искам. Обичам всичко там, дори свикнах с противната Витошка, обичам много шефа си, колегите си, дори клиентите ни. И на тях ще да съм им симпатична, ако съдя по драстичната разлика в поведението/отношението им за две години.

Колегите са много загрижени, всеки по своя си причина. Сашо се терзае кой ще се оправя с техниката в офиса и оня ден проведохме презабавен диалог:

- И сега, до кога си тук?
- До 05.10 включително, Саше.
Той, с равен и гробовен тон:
- Значи, този офис ще работи нормално до 05.10. След това ще рухне под тежестта на непреодолими организационни и други неуредици и липси.

Сиана пък го разбра докато си е във Варна. Последния път като се видяхме тя ми каза “Да знаеш, само заради теб ми се връща в София. Толкова ми е добре и спокойно във Варна, толкова е чисто и приятно там. Но пък като те видя и като ми се засмееш, ми става топло и хубаво. Ти си душата на тоя офис, знаеш ли?” Аз само преглътнах, засрамена и изчервена, защото как се реагира на нещо такова… Като разбрах обаче, че ще си идва чак на края на месеца, реших да й звъна и да й кажа сега, какво ще отлагам. Тя реагира по своему, спонтанно и без да се замисля: “Как така… А ние какво ще правим сега, без теб? Как така просто си отиваш?” Опитах се да й обясня причините си, поне онази част от тях, която обявих публично. “Обаче… ще се виждаме, нали? В смисъл, няма съвсем да не дойдеш вече и да не се видим повече”. Не, мила, разбира се, че няма. Пък и винаги ще съм ти на едно позвъняване разстояние, какво значение има къде съм…

Дните ми минават ужасно бързо. Просто не ги усещам. Тийзват ме всеки както може. Шефът ни глези със Сашо почти всеки ден със сладолед – току се върне в офиса с торбата с вкусотии. Това и преди го е имало, но обикновенно в петък, примерно, на разпускане. Сашо настояваше да обмисля възможността да ми се включи сладоледена клауза в договора даже :-) А настроението е по-хармонично и весело от всякога, за мое най-голямо щастие. И шефът току подмята: “Къде другаде ще ти е така весело и хубаво като тук? Я стига с тия идеи безумни, недей ме мъчи, ами вземи си остани, никой няма да е като нас”. И е прав, разбира се. По-хубаво или по-лошо, но никога няма да е същото. А аз, като тегля чертата, знам добре, че съм била щастлива там. Имало е от всичко, но хубавото, което сме споделили, е несравнимо много спрямо всичко останало. Опитвам се да си изкарам траурната реакция, както мога. После няма да имам време. Никакво. Та си тъгувам сега, какво да се прави.

3. Работя усилено в посока на двата други проекта, с които ще се занимавам, след като напусна. Вървят точно по противоположни начини – единият едвам се придвижва, а другия така се е изстрелял, че сякаш се случва сам. Което е плашещо, защото на него много е заложено – ама МНОГО – и няма да е лошо да се случва, защото добре го правим, а не защото вселенските сили са в добро настроение. Надявам се, че истината е някъде по средата. И доброто им настроение да не секва, че лошо. За включените в проекта де :-)

4. Купих си раница, от Salewa. Време беше. Ама от месеци я заглеждах, да не кажа повече от година. Да де, но все не стигах до там. И сега, като се очертаха всичките промени, като се избистриха нуждите, се оказа, че няма как да се мине без нея. И се оказа, че била от стара колекция, изчерпана. Аз обаче така упорито звънях по цялата дистрибуторска мрежа, че накрая момчето в централата разбра отчаяната ми решителност – а аз исках ТОЧНО тази раница! – и се развъртя по телефоните, намери ми на едно място две останали бройки и ме прати по живо, по здраво, да си я купя. Та в този смисъл, много благодарности на магазини “Adventure Sport”, благодарение на които имам великолепна раница в сиво и оранж, но най-вече благодарности на момчетата oт Bulgary Velkov Company Ltd., които с толкова внимание и съпричастност се отнесоха към търсенето ми. От много време не бях се усещала така хубаво погалена като клиент. А това значи само едно – когато следващия път ми потрябва нещо спортно, на мен, или на някой около мен, първо там ще ида и първо натам ще упътя. Така се печелят клиенти, а аз съм много, много лоялен клиент. Дай Боже, повече такива поводи!

5. Отлепих съвсем извън трите сигми. Преди морето знаех, че съм зле, но вярвах, че две седмици без достъп ще ме оправят. Не само, че не се противопоставих на абстиненцията си, ами сега дори сродни души си намерих. И колкото аз треперливо да се опитвах да обясня колко е тревожно всичко това, толкова по-широко ми се усмихваха и поведението им само едно значеше – “Ела ни по много”. И аз, като хипнотизирана, вървя. Перманентната сънна депривация е най-малката цена. Да видим останалата колко ще е. Колкото, толкова. На мен ми харесва. И не, не искам да споделям изобщо подробности. Както установих (и се опитах да обясня), дори да опитам, ще обърна света и пак ще върна статуквото, по един или друг начин.

Изобщо, като се замисля, оплела съм се така в разни кълчища – хем сама, никой не ми е виновен – че сторвам чест на всяко пиле в района.

Но стига вече за мен. Пиши ми ти как си и какви ги пакостиш напоследък.

Твой приятел вечен,
Весел Патиланчо.