Отпуска съм. Най-сетне. Дишам свободно, като гледам да не мисля за 01.09 и студения душ, който ще устроя. Living today, tomorrow shall take care for itself; and if I screw up, well won’t be the first one. От толкова време мисля какво трябва да правя, че мисля сега за разнообразие да правя, каквото искам. Глътка въздух.

Докато обикалях омерзена, както обикновено се чувствам шопинг-ирайки, да си търся плажни гащи (това НЕ Е бански, а онова върху него, с което се придвижваш до плажа в приличен вид) и нищо не намирах, ми се обади Ники. “Четох някъде, че от днес си в отпуска, да?” и ей така, внимателно, нежно и напълно непреклонно уговори кога и къде да се видим, въпреки опитите ми като един идиот да обяснявам, че пазарувам, и такова, и не знам кога и къде ще съм, ама времето, ама часовете… Той вече се поучи от горчивия си опит, че ако на мен остави, виждането ни ще отиде някъде догодина – не съм ли идиот от класа, питам – та сега не се церемони изобщо с аргументите ми. И всичко се нареди някак чудесно – студения чай на “Антонио, фа галто” се оказа изненадващо вкусен, намерихме ми подходящи гащи – толкова подходящи, че сега ми е жал да ги бастисам по плажа и пак съм на изходната точка, т.е. без гащи :-) Накрая ще ходя до проклетия плаж с вързана кърпа на кръста и туй то… Глътка щастие.

Дежурна съм и макар в стаята да е топло, си слушам любими неща, чета други, още по-любими, скачам и си танцувам, като съвсем не ме свърти. Хапвам натурален “Своге” и си мисля колко по-вкусен щеше да е, ако му се радвахме с Дончето, при което ми звъни непознат номер, вдигам и се оказва тя, звъняща от морето. Усмихвам се от ухо до ухо, представям си къде е сега и колко ли е красиво около нея и за няколко минутки успяваме да обменим малко информация, малко усещане за море и много смях. Затваряйки телефона, преглъщам поредната глътка щастие и си казвам, че съм направо загубена, ако приятелите ми ме оставят на самотек. Те ме познават, не ме питат защо не звъня, не си и помислят, че това е, защото не ми липсват и не ги обичам. Успяли са да вкарат в главите си мисълта, че съм напълно способна да тъгувам до безсловесност за тях, но просто няма да се сетя да се обадя – и аз не знам що за глупост е това! Познават ме, приели са го, не ми натякват, не ми се сърдят – само още една от причините да имам чувството, че в сърцето ми избухват фойерверки, когато се чуем или видим, или дори само когато мисля за тях.

На дежурство съм на беззвучен режим на телефона и не съм видяла кога Тони ми е пратила смс да ме пита къде може да се чуем. Като видях, че ми е писала в 20:30, а аз разбирам в 22:30, изстинах. Напразно, разбира се. Два часа ли ще я откажат, та тя ме познава. Чухме се, което, както обичайно, ме остави в щастлива полуистерия. За половин час, заеквайки и запъвайки се, изстрелях на един дъх всичко – мисли, планове, успехи, издънки, страх, надежди, всичко. До колкото можех, разбира се, защото в повечето време ме избиваше на отчаян смях през сълзи и несвързани думи. Как да кажеш “Обичам те”, като думите не го побират, като обиждат с прозаичноста и обичайноста си? Как да обясниш “Липсваш ми”, като няма как да си срещу човека, да хванеш главата му с ръце, да опреш чело о неговото и само да гледаш, да гледаш в очите, защото няма, няма думи за толкова много. По дяволите! По дяволите, казах!…

Затова не с думи. Не и за това. За всичко друго, за неща, които са важни, които искат време и внимание, които във всеки останал случай се казват и доверяват внимателно и много, много бавно, сега отнемат само 15 минути, през смях, през запъване, през търсене на най-точната дума, най-ясната. Няма време за изискани лингвистични еквилибристики, това дразни. Няма прелюдии, няма смекчаване на ефекта. Всичко, което е отвътре, се вади и се хвърля директно – без обичайните мерки, без бекъп, без мисъл дали е пригледно, дали не е грозно, грубо, неуместно. Нямам никаква мисъл за това, защото каквото и да е, е от мен, и знам, че така и ще бъде прието. С нея не просто съм си като насаме. А на няколко пъти отвъд. Така де, ние почти си приличаме – освен красотата, острия ум, искрящия чар и омаломощаващия ефект върху силната част от човечеството на едни топли очи с цвят на разтопен на слънцето шоколад, в които се губиш, в останалото направо сме си Алтер Его :-))) Глътка… Глупости! Дишам с пълни гърди, докато диафрагмата почне да ме пробожда и ме заболят дробовете.

Някой свише ме обича и днес е решил да ме целуне явно. Напълнил е толкова много в един ден, ще чак ми се иска да кажа да спре, че да имам за после. А Брайън Адамс се е пъхнал в листата и пее за Heaven. What do you know about heaven, mate… Ела и ме питай, защото идея си нямаш, честно…