Неведнъж съм споделяла амбивалентното си отношение към готвенето, където, независимо, че имам много добри и окуражителни резултати общо взето всеки път, в който опитам (като се изключи едно злополучно бутертесто, което не успя да се превърне в баничките, които имах наум), аз никак не проявявам ревностност в това начинание.

Едната причина е, че обичам нещата ми да са необработени термично, когато може. Мне, не съм веган – браво на които са, обаче! – но все пак обичам храната ми да е “жива”. Така, например, салата ми представлява само нарязани зеленчуци (когато ги режа изобщо. обичам да си ги гриза :-)). Няма никакви подправки. Обичам да усещам вкуса на триците, дето ги ям, както ме гаври баща ми. Яденето, веднъж минало през огън, губи тази си ценна за мен девственост и бутам и невъобразимото за подправяне на вкуса и аромата. Но ако е сурово, го предпочитам с вкус, какъвто му е дала природата. Изключение тук правят салатата от марули и зеле, защото и двете са “летливи”, както ги наричам, и ако няма мазен агент да ги държи заедно, поднасянето дори на една хапка от това към устата се превръща в сложна задача с много неясни изгледи за успех и предизвестено разпиляване на непокорните зеленчукови къдрици.

По-съществената причина, обаче, е друга. Няма интрига в готвенето. Няма предизвикателство, няма нещо, което да ме накара да погледна с любовен блясък в очите, а да правя нещо, което не обичам и то набързо, ми се струва обида за сетивата ми. По-скоро бих ги държала рестриктирани, отколкото посредствено обслужени. А в готвенето има магия, знам го. Малко неща съм следила толкова ревностно, както поредицата за готвачите от “Leith’s” по Reality TV. Като казвам ревностно, имам предвид, че гледах всеки епизод, независимо от колко рано или късно го излъчваха + повторенията. Хората бяха млади, учителите – готини и хумористични, посудите им – великолепни, стилът им – неподражаем. Класа, класа е думата! При вида й направо ме подхвърляше във въздуха от кулинарна възбуда. Длъжна съм да призная, че направо като еротична фантазия ми е как някакъв младеж с бели дрехи и шапка ми готви в тия блестящи висококласни уреди и съдове, а аз седя на плота до него само по престилка, докато чакам резултата от усилията му. Всъщност като цяло мъж, който готви, ми е голям turn on. Нека дам жокер – дори без толкова мегапрофи equipment, това пак си струва чакането, защото да ти готвят на голо, само по престилка, палачинки, а после да ти ги поднесат съвсем на голо, докато ти си умрял от глад, е великолепен пример за борбата на основните инстинкти у човека, стига да ви се мисли за антропологична психология, докато консумирате онова, което е победило у вас като потребност.

Но аз се отплеснах. Мисълта ми беше, че съвсем не е невъзможно интересът ми към кулинарията да блика като исландски гейзер. Нужен се оказа само един въззакръглен момък, наречен Heston Blumenthal. Хестън е самоук готвач, което не му пречи да си има собствен ресторант, наречен в разкошна английска традиция “Дебелата гъска” (ах, Удхаус, Удхаус…). Неговият интерес към готвенето датира отпреди бая време, още когато 10-тина годишен пътува с родата до Прованс и това вдъхновява тийнейджърските му години за кулинарни експерименти. Винаги съм намирала тъпо експериментирането и/или злоупотебата с най-баналните неща в пубертета. За сметка на това питая почит към опитващите нещо, което поне малко намеква за креативност и се отличава от всеобщия блудкаш, наречен “хормонален бунт”. И, Бога ми, кулинарията определено ми се вписва в графите. Съвсем официално обвинявам родителите си за липсата си на ранни кулинарни стремления – ако да бяха ме водили и мен в Прованс на 10, вместо в Сибир, щях да се интересувам от изящни и изтънчени ястия, а не да израстна и да си остана Маугли. Но спри сърце :-)

Та момък Хестън, освен готвач, е и писач, при това харесван, но аз му наскочих случайно, прехвърляйки се горестно между различните Дискавъри-та и Нешънъл Джиографик един уикенд. И попадам на него, а той един такъв приятен, румен и вдъхващ доверие, застанал и обяснява… по химия. Химията и биологията са ми стари страсти, датиращи дори от преди неслучилото ми се кандидатстване в Медицинска Академия (дълга история), затова с нескрит интерес се загледах. Свързването на храната с любима наука ми подейства крайно стимулиращо и засищащо във всяко отношение.

Предаването се оказа Kitchen Chemistry, а той определено знаеше какво да говори и по двете теми! Изданието беше за желатина и о, Боже, какво ли не показа/направи/разказа милият Хестън! Включително един експеримент за разграждане на белтъците с ананасови ензими, направен върху собствените му венци, който смятам да повторя в първия момент, в който докопам ананас. Когато нещо не му е ясно, си търси експерти, като не се свени да иде и до Женева например, когато каузата изисква да си поговори с един от най-добрите специалисти по миризмите (примерно). Всичко е обилно гарнирано с нагледни експерименти, в които всичко е толкова ясно и от близо, че направо го усещаш в собствената си уста (или където още го прилага той).

А покрай всичко това и готви съответните неща. Но това, нали е ясно, вече не е някакъв прост и потискащ бъркоч от съставки и подправки, а вдъхновяващо тържество на молекули, ензими, аромати, свързващи и реактивни агенти, летливи вещества… :-) Науката е истинска магия, а той доказва, че може да бъде и вкусна. И то много. Също и че може да се направи по правилен начин, и да има и естетичеси вид, и великолепен вкус, а може да се направи зле, и да стане обида за Арбитъра на Елегантността. И както е вкусно, и както с апетит опитва нагледно, добавяйки съответното експресивно-звуково оформление, ти обяснява какво точно се е случило с веществата по време на свещенодействията му. Кое как се е променило, кое с какво е въздействало, кое по какъв начин е сменило смисъла и посоката на реакцията, с какво може да се въздейства на случващото се… Аааах….

И тук ме проряза остро мисълта, че всичко, на което мога да разчитам след малко, като ида на обяд, е сандвич, и то приготвен от не особено любезни каколели. Но какво ми пречи да си представям, че е някое засукано и интереснейшо ястие, което ми приготвя словоохотлив химик с кулинарни страсти? Друго хич да нямам, на опашката за въображение съм се редила няколко пъти (за сметка на тази за памет, където ще да съм забравила да отида :-)) Как беше… “Бедна ти е фантазията колко ми е богато въображението” :-)

Огладнях. Приятен апетит!