Събудих се в прилично време, хем пак легнах след 3. Станах и излязох навреме. Забравих си телефона, върнах се. Успях да се набутам в рейса, отказвайки господина до себе си от всичките му илюзии, че ще си държи двуопционния сак на рамо, при положение, че аз съм с раница, която, за разлика от сака му, няма как да стои на земята. На “Плиска” дори седнах, разтривайки настъпен от брутален слизащ дядо крайник. Закъснях само 8 минути и прекарах само още 2, опитвайки се да си отключа вратата на входа. Ключът ми така и не успя да бъде склонен от ключарите да отключва леко, и 2 минути си е нищо време, сравнено с неравната борба, която бъхтя всяка сутрин. Даже в офиса бях първа. Слънчице. Светличко. Самичка. Нормален ден, откъдето и да го погледнеш. Въздъхнах с пълни гърди и клекнах. Не, защото си правя физзарядката в офиса, а защото нещо в захранването (може би) на компютъра ми не е наред и ако не бъде угасен от контакта, си се стартира в независимост от опитите ми да го убедя с “Shut down”. Изправих се, отметнах коси и се усмихнах. Всичко беше най-прекрасно в този най-прекрасен ден.
Само секунда по-късно бях принудена да преразгледам становището си. Всичко щеше да е най-прекрасно в този най-прекрасен ден, ако компютърът ми не беше отказал да се стартира. В тоя момент шефът звънна, за да пита “Какво е положението”. Това е един такъв мултисемантичен въпрос, който може да значи от “Има ли нещо важно по мейла”, през “Договора довърши ли го, че вчера ми звъняха клиентите”, до “Майсторите, които боядисваха уикенда изчистили ли са след себе си”. По същество обаче се задава само той, и аз просто изстрелвам всичко наред. Пропуснах учтиво факта, че сега идвам и де факто няма как да знам дали нещо спешно е дошло в пощата, така че отговрорих небрежно “Никой още за нищо не е приритал”. Разтревожих се много, защото звучеше зле, и той добави, че е болен нещо, така че вероятно няма да дойде. Даде задача по спешност и каза да му звъня само аз, и само на домашния, ако нещо стане много спешно.
Разтревожена и ядосана – защото повтарям, че не почива от месеци, но пък мен кой ли ме слуша – аз реших поне каквото има да свърша и се обърнах към монитора. Там все така не щеше да тръгне. Аз от прословутия син екран не се боя, но виж, черният е друга работа. А точно той седи и ми се блещи, запецнал на нещо от типа “DMI pool data” и обезпокоителното “Non system or system disc не ще да ти тръгне правилно, отстрани и удари кой да е клавиш”. Аз, осъзнавайки невъзможността си да направя каквото и да е, удрям ли, удрям Enter, а компютърът закономерно повтаря ли, повтаря същото съобщение. Аз се препотявам, припомняйки си, че нямам бекъп от поне 4 месеца (знам, знам, за убиване съм…). Няма значение, че преди мен в този офис никой не беше чул за бекъп, записвачка и още купища неща, които не ми е на мен работа нито да знам, нито да въвеждам. Но веднъж заявени, те вече ми влизат в работата и вината си е моя. Чеквам по CD-ромовете, няма никой, какво му е, та не тръгва проклетото нещо… Гася, рестартирам, гася и пак, и така 4-5 пъти. Тцъ.
Над устните ми изби пот. Не за друго жалех. Обаче превеждам в момента по FIDIC. Който не знае какво е това, не му трябва, но който знае, е наясно колко е трудно, специфично и объркващо. А договорът, който правя, е 15 страници. И аз съм на 8-та. Като си помислих как го превеждах половин седмица (защото на всеки 20 минути ме прекъсваха с глупости и ме разсейваха), и как може да се наложи да го почна пак, а вече е спешен, изстинах. Обаждам се в поддръжката. Никой. То пък там кога ли намирам някого. Колегата идва, но той е толкова технически неграмотен, че няма смисъл дори да му обяснявам за проблема. Той пък е зле, схванат и кисел. Болял го гърбът и бил на обезболяващи.
Започнах да се чудя що за ден е това и дали пък всъщност нещо и мен не ме боли. Той отхвърча до съда, а аз останах да се пуйча над копютъра. Ожаднях. Влизам в кухнята, колкото да видя, че водата за машината е свършила, а като поръчам днес, ще дойде утре. Карай, махам с ръка, ще купя бутилка. В следващия момент наджапвам. Глупавата машина, която е нова, на 1 седмица, протекла. Въздъхвам примирено, изтръсквам крака и се оглеждам за парцала, поне да попия водата. Няма. Знам, че в събота е идвала жената да чисти, ама едва ли е било с език, да му се не види. Обикалям из офиса и накрая намирам парцалите и кофите. Незнайно защо, в архива, но пък успявам да подсуша. Наливам си вода и отивам до телефона да се обадя да поръчам нова. Ха, изненада – в касата няма пари. Махвам с ръка (пак), до утре я камилата, я камиларят, и поръчвам въпреки всичко.
Проблемът с компютъра обаче стои все така дълбок и ужасен. Започвам да въртя всвъзможни GSM-и и успявам да се свържа с поддръжката, които знаят, че не ги търся нито често, нито за глупости. Озадачени от тоя внезапен апокалипсис, те ме окуражават, че “дори да е диска, ще го сменим, няма проблем, само информация може да се загуби”, с което почти ме довършват, и мило ми обясняват, че след 30-40 минути ще дойдат.
Аз махвам с ръка за пореден път, с което вече съвсем на “windmill going round” го докарвам и решавам да превеждам, от където смътно си спомням, че съм стигнала. Няма как да сканирам наново договора, защото принтеро-копиро-скенерът е вързан за моя компютър, а ще ми отнеме половин ден да отплета спагетите от кабели и да го прикача другаде, това само при положение, че се сетя как да стане изобщо. Карай, ще го гледам от листата. Което ще ме забави в пъти, но на фона на всичко друго, да не ти дреме. Отивам на лаптопа на шефката и прехвърлям телефона да звъни там. Нея я няма, така че няма проблем. Уви, няма и речник. Сега ако и хартиен трябва да ползвам, съвсем на точка ще угасна… Оказва се обаче, че така съм се професионализирала, че дори речник не ми трябва. Лаптопът е своенравен. На два пъти закачливо и без видима причина ми изтрива по половин страница. Аз съм си заредила музичката от плейъра и само тихо въздишам, докато почвам отначало.
В следнята минута ме подкарват някакви обаждания и аз решавам, че няма да е лошо да се обадя на шефа. Тцъ. До одеве ставаше, сега не. “Сметката ви не е платена”, повтаря автоматичен глас. Не думай… Обаждам се от GSM-а си – неговият, разбира се, изключен. Звъня на старционарния телефон, само за да чуя “Поради технически причини абонатът не може да бъде избран”. Ясно. Не е захлупил добре слушалката и сега кой знае кога ще забележи. Вече дори ми става весело. Замисям се, че на последните ни клиенти, с които имаме огромна сделка и купища документи, нещата няма как да се направят пак толкова бързо и самата сделка ще се осуети. Като знам за какви пари говорим, си давам сметка размерите на катастрофата. Е, няма да ме убият (надявам се), най-много да ме уволнят. Случват се такива неща.
Започвам невъзмутимо да си печатам отникъде, като се сещам за една шега на Линда Гудман, че жените от моята зодия са оня тип, който би пренареждал столовете в салона на “Титаник”, докато корабът потъва. Е, философски си казвам аз, отпивайки от кафето, което от зор си направих междувременно, няма да стоя без работа, я. Колкото и малко да е, все е помощ.
Междувременно колегата идва, пухти отново от гърба си и установява, че едно от досиетата го няма. А той има куп работа със съда по него. Като се остави настрани това, няма никакви пари, а ще му трябват сега, покрай регистрацията… ако намери документите, разбира се. Въвлича ме в отчаяно търсене, всявайки паника, както си му е навик. Намираме ги, шефът се сеща да си захлупи телефона, че дори да се обади. На мен диктува писмо, на колегата дава инструкции, и тамън да си продължа, айде пак се звъни. Пича от поддръжката.
- Ъ-ъ-ъ – неуверено започвам аз. – Знам, че искате да го вземете с вас компютъра, но ми е неистово важно да работя с него днес. И данните са ми важни. Има ли шанс да го включим и той магически да тръгне само от вашето присъствие?
- Ами, – леко объркан от такива очаквания казва момъка, – и аз за това съм дошъл… Пък да видим.
Отиваме до компютъра, аз пак залазвам под бюрото, включвам го и той пак зацепва. А момъка погледна в монитора, наведе се и… извади дискета от флопито…
Е, не!
А всичко е толкова просто. Шефът идвал уикенда, работил на компютъра ми, забравил дискетата вътре и си тръгнал. Аз, разбира се, не се и сещам да проверя точно флопито, нали си знам, че с дискети не работя… Усещайки се като пълен идиот, се опитвам да се извиня на младежа и си записвам в главата да наложа вето над компютъра си в мое отсъствие. Какви ли не номера ми е сервирал шефът, но сега надмина себе си. Хем се знае, че ми ги върти, хем като се случи, все аз виновна :-) Ако ме е нямало, ми се мърмори нахилено “Алекс, не ти ли е срамно, че имаш толкова неграмотен шеф. Две години на нищо не ме научи, нищо не ми показа, излагам се само”. Ако съм там – “А ти защо ми даваш изобщо да пипам! Ми не ми давай!” Всело си живеем в нашия офис, което си е вярно :-))
Променяме с момъка някои настройки, уговаряме се за малък ъпгрейд в края на седмицата и аз се мятам като огнеборец да си направя бекъп. 5 минути по-късно щастливо се размазвам пред монитора. Обаждат ми се, че синът на шефа ще плати телефона. Колегата открива нужните документи, след като е ровил точно до тях и изфучава като линейка към съда. А аз най-сетне се хващам с проклетия FIDIC, дано го довърша днес. Условен хепиенд, много условен.
Интересно начало на седмицата.
