1. Вчера, когато трябваше да ида на една работна среща, ми звъни телефона. Гледам – непознат номер. Вдигам объркана, което усещане се засилва от абсолютно непознатия глас, търсещ ме по име. “Аз съм, усети се усмивка отсреща, Сашо Карчински. Имаш ли време да се видим?”

Ха! Ха! Ха!

Аз щях да падна от радост и изненада, йезуитски успях да отложа работната среща (взаимоудобно се оказа) дори без да се усети отсреща, че всъщност аз искам да се отложи. Отидохме на по бира, разказвахме си, заливайки се взаимно с потоци информация, с кой от нас какво се случва, кое как е станало и кой какво прави в последно време, а аз си се радвах най-безгрижно. На живо, оказа се, е много по-забавно, а и друго си е да ми засияе в усмивка насреща, вместо да гледам едните “:-)))))))))))))”. А прекрасното е, че видях жив-живеничък човек, който е по-разсеян и заблеян от мен и определено е достигнал зен в ежедневието си (а вероятно и не само там). Като слушах какви неща са ми се струпали в последно време (+ референциите към преди, за илюстрация, че “то така си се случва по принцип”), си дадох сметка, че на Сашо не му трябва Паулу Коелю. Той си стига до нещата сам, по съвсем емпиричен път.

Всъщност аз можех да го изтезавам до среднощ, но като разбрах, че е пристигнал преди три-четири часа и нито е спал, нито е починал като хората (той явно е над тия неща), сърце не ми даде. Привиках обратно приятеля Ники, комуто да го върна жив и здрав :-), на което обаче се оказа, че съм попаднала на човек, който е съвсем на моята вълнá, и може ако не да ме надмине (нямахме време за представителни тестове), то поне да ме настигне по бързина и количество на говоренето, скорост на смяна на темите и брой активни линии на разговор. Сашо се отнесе нанякъде, блеейки си спокойно и аз го ръфнах, че никак не проявява ентусиазъм в разговора (що ли не ме пуснат мен да пътувам 15 часа, да се прекача три пъти по пътя и да идвам от 8 часова разлика във времето, да видим колко ентусиазъм аз би проявила, ама хайде). На което той фокусира един изумруден поглед на мен и обяви, че от нас не можел да се включи (което не беше лишено от основания). После учтиво ми обясни, че той по принцип на Ники му губел нишките на мисълта, така че нищо ново, но сега, като сме му на квадрат “в половината време не разбирам за какво точно си говорите, а в частта, в която разбирам, не ми достига скорост да се включа, вие сте превключили отдавна. как изобщо си разбирате един на друг се чудя” :-)) Което не беше вярно, разбира се. Всъщност включванията му в общия поток катализираха до незнайни висоти способностите и на трима ни да се лиготим, и в резултат на абсолютно невъздържаното ни веселие придобих усещането, че много скоро хората около нас ще ни нанесат тежки физически увреди, ако не спрем: а) да говорим и б) да се заливаме от смях като пияни.

Все пак, колкото и да ми беше хубаво, се насилих да кажа “край, ще се тръгва”, защото плътта е тленна и се нуждае от почивка, колкото и Сашо да пренебрегва това. Такава хубава изненада и последвала следобедо-вечер не бях имала от много време. Благодаря много за което! А понеже човешкото око е ненаситно, аз си заявих и за още :-)
~~~~~~~~~~~~~~~~
2. Ники (това не горният Ники, а моят (в кавички) т.е. на Весе (без кавички :-)) Ники) продължи серията чудесни новини и изненади. Сдобил се е с мечтания фотоапарат и радостта му е заразна и вдъхновяваща. А мен това ме прави двойно щастлива, едно, защото знам колко го искаше и второ, защото има талант и само му липсваше подходящият собствен професионален уред, за да се развива и надобрява неприлично (и да опита да научи и мен, което само човек с неговото търпение би рискувал да заяви, че ще направи).

Честита ти придобивка, Ники, много хубави неща да запечаташ с него и да ти пасне максимално! Даааам, никонианците обърнаха още един член в своята вяра :-)
~~~~~~~~~~~~~~~~
3. Освен, дето днес е слънчево и ми е светло и на мен, колежката ми разказва следното.

“Като идвах насам, пътувах в оня тролей с надписите. И две заядливи бабички се жалваха от музиката, от това, че не бил наред шофьора, от надписите, от това, че не бил възпитан и изобщо целия до смърт отегчителен репертоар, без никой от нас да разбере от къде им дойде. Ако знаеш как проклетисваха!… Едно девойче се намеси и го защити разпалено от нападките им. А той слезе на Попа и й купи цвете, и й го подари. Бабичките още нареждаха нещо, но никой вече не им обръщаше внимание…”

~~~~~~~~~~~~~~~~
4. Както вече споделих, Райо е пуснал последния си СС-проект, който от няколко месеца подготвяше – “Кръг”. Беше ми казал отдавна, но чак сега рече, че излиза official release. Решил е премиерата да бъде в неделя, в 17:00 – едновременно offline на площада и online на http://gallery.e-rayo.net/. Че ще си го разцъкам при първа възможност, това е ясно, но определено мисля да отида и live да му се порадвам. Не съм видяла досега нещо, което да включва Тони, Райо и Евгени, и да не ми е харесало. Силно препоръчвам :-)
~~~~~~~~~~~~~~~~
5. Сега се връщам от нещо, което не ми се е случвало от години – среща по женски (най-първия път не го броя – не, защото не беше хубаво, а защото беше първи, опознавателен, пък и имаше момче, все пак :-Р). Да, с друга цел, не точно забава и сладки приказки, но всеки знае какво става, като се съберат повече от две момичета… пък и повече от едно :-) Споменавала съм неведнъж, че трудно се разбирам с жените. Но когато одеве си седях сред трите прекрасни момичета, се чувствах много, много добре. Странно беше да видя хора от собствения ми пол, с които говорим на един език, смеем се на еднакви шеги, и разговорите, и имаме какво да си кажем, и всичко… Момичешките компании може би все пак са хубаво нещо. Или поне със сигурност тази, в която бях аз тази вечер.