Блогът беше в малка кома няколко дни. Много се забавлявах да гледам как за два дни изчезна нацяло и от кеша на Гугльо.

Преди време със Сашо си говорихме жизнелюбиво за смъртта – тема, която намирам освежаваща и забавна, ако се касае до мен, та аз му разправях как бих искала да умра, особено, ако е писано да съм млада – бързо, безболезнено, да съм по-запазена и цяла, че да ми извадят всичко, което става за някой друг да го ползва, а всичко останало – кремирано, и прахта от брега – та в морето. Само двама – трима човека ще са там и ще е забранено да има черни дрехи, жалейки и плач. Само музика, която обичам ще пуснат и вечерта ще идат, ще пият, ще се смеят, ще танцуват, ще се видят с приятели, ще правят каквото им е хубаво, изобщо, почетена да се почувствам с всичко, което съм обичала, а няма вече да ми е достъпно. Така ще си ида в мир и спокойствие и ще кажа добра дума за тях, ако бъда в позиция.

Неистово ми е любопитно какво ще е по-натам, затова темата за собствената ми смърт нито ме натъжава, нито ме плаши – стига да не съм жертва на Якудза или нещо подобно, и да ме кълцат на късчета като за пилешко в сладко-кисел сос, защото това би превърнало прелюдията в доста по-мъчителен момент. Но без екшън елемента, само се моля да съм поне по-здрава, че полза да има от всичко това някаква. Мисълта ми беше, че ме отвращава идеята за всички обЯзателни ритуали, затова съм си измислила мои. В крайна сметка кой решава какво да се прави на моето good bye party? Аз, разбира се :-)) Но разни каминяци с моя снимка, разни two feet under истории… Това не е за мен. Да се ходи после на някакви дати, да се яде над гроб, прочие гнусни лешоядини… Мнеее, не и това. Искам, ако някой поиска да ми каже нещо, да си го помисли само или да гo каже на глас, където ще да е. Не може място някакво да връзва мен или комуникацията ми с хората, които обичам (пък макар и едностранна :-))). То това си е бетер крепостничество и много не ми харесва като идея. Струва ми се унизитено и да има дата, за да си спомни някой за мен. Ами че другите нали са живи, ще си спомнят, само когато/ако стане дума, хем се моля с хубаво да е. Но ако едничкият повод да се сетят за теб е ден някакъв… Това е егати урокът кармичен и определено лоша атестация по повод как си се справил.

Ходя на такива места понякога. Никога с другите, аз си решавам кога. Винаги съм сама, не съм водила никога никого. Гледам да е слънчево, да е хубаво. Нося цигара, паля я и я оставям сама да си изгори. Никога не е гаснала, винаги си изгаря. Говоря. Смея се. Разказвам. Понякога мълча. По много. После си тръгвам и мятам поглед през рамо – не робувам на суеверия. Суеверието е показател за висша степен лицемерие и слабост. Усмихвам се, и се прибирам усмихната. Никой не разбира кога ходя. И няма защо – това е лично. И се прави с любов, без повод и с усмивка.

Но почнах от там, че блогът коматира за няколко дена и си помислих, че това е прекрасен начин и за блог, и за друго – как красиво изчезна, без следа, без вест. Един ден, когато реша да го убия, точно така ще се постарая да стане. Чисто, без предупреждение, без драма и без следа. Някак по-достойно ми се струва. Замислих се и ми дойде хрумка в рицарски стил – living with honor, leaving with pride. Обаче мисля, че по-инак по-хубаво ще лежи.

Loving with honor, leaving with a smile.

И толкоз :-))