Четвърт век се опитвам да се събера, сега пък съвсем на обратно тръгнах и на части. И не е от нужда от разнообразие.

Една, която гони мечтата на приятел. За мен е проект – желан, харесван и ентусиазиращ, но проект. За него е мечта. Направил ме е част от нея. Аз по около 60 пъти на ден ту се изпълвам с увереност, че ще стане, ту умирам от ужас не само, че няма нищо да стане, не само, че ще си носим последствията от това, а и най-вече, че някак нещо ще се обърка и накрая от двама приятели ще станем просто двама. А ако се счупим някак?

Втората гони своя мечта. Вчера – с една крачка по-близо – може би последната, просто ме е страх още да повярвам. Споделих го само веднъж – с повече хора не ми е нужно. Обаче лекото бодване в сърцето ми остана. А ако не стане? И, много по-лошо, ако това влезе в противобой с първата, оная с проекта? Коя ще надвие?

Третата се опитва да намести части на нещо отминало, попропукано, но важно. Трябва да го укрепи, преди да го остави да си се развива само. А ако не е готово?

Четвъртата гледа втренчено в безусловността, дето я търси. Около нея хората имат толкова условия. Пък после, искали да са по-прости нещата. Е как? С толкова много “ако” пред “ще” или “бих”, то просто няма ни време, ни пространство да се случи. Каквото и да е то. И е ужасена, защото за първи път от цяла вечност се сблъсква с многоличието на условностите – как е успявала да им бяга досега? Всеки си знае болката и липсата. Нейната е липсата на безусловност. А всяко условие убива по малко от свободата. Пълният набор условия убива свободата напълно. И ако все пак иска да отговори на такива? А сега сякаш всичко от всичко зависи. И тази част се усеща глупава, скована и скучна, точно като Мисиз от “101 далматинци”, която отчаяно си мислеше “Как да се оставя да завися от нещо, което зависи??” И изпада в статус “бук и дъб” в най-неподходящите моменти, когато най й се говори и споделя. И вместо да стане ясно, че тя се чувства банална и неинтересна, вероятно оставя отсреща усещането, че скучае и не й е интересно, или не иска да говори. Да премълчи боли. Да си каже не може. Да разчита на досещане е наивно. Какво й остава?

Петата търси някакви части от себе си във все по-проста форма. Все по-разградено. И успя да разсърди добър приятел. И той се усети отблъснат. Опитваше се да му обясни, че не го конфронтира, нито иска той да я усети променена, далечна и непозната, но какво да прави? А ако промените в тази една част струват загуби на цялата мен? Да разчитам ли на вечната утеха “който ме обича, ще ме приеме, дори да не ме разбира”? Това лято няколко приятели ще заминат за Индия. За няколко месеца. Всяка от частите ми има вина да не мога да тръгна. Начело с това, че и чисто финансово не мога да си го позволя. Хм. Сещам се за Гърция и един смешен несесер. Но това е вече твърде лично, за да е за всички. Както и да е. Иска ми се да можех да отида.

Шестата се занимава с разни разумни работи, всичките – зарязани и изискващи внимание и време, но не много интересни. Никак не й е лесно.

Седмата гони вятърни мелници и се опитва да пребори някакви чужди призраци, без изобщо да е убедена, че е на прав път, а още по-малко, че изобщо е искана да е там. А се опитва да върви по него, какво и да й струва. Напоследък стиховете все тя ги пише. Наблюдавам я с любопитство и малко ирония – вярата й е трогателна, но ми е чудно, когато опре до дъното на “каквото и да й струва”, как ще се оправи? И малко ми е мъчно, защото знам, че е леко вманиачена на тема достойнство – и когато падне, загуби, умира – пак на него се опира, загубва се някъде, ближе рани надалече – и аз не знам къде – и се връща цяла и усмихната. Понякога нещата, от които се сглабя, са странни и криви, и грозни, и тя цялата е доста гротескна, но не тежи никому и плаща сама цената за мечтите, победите и пораженията си, а това й стига. За да се усмихне. А щом се усмихва, значи има сили за още малко усилие. И още малко. И пак. Така повтаря на останалите части и те, кой знае защо, я слушат. За четвърта ясно. Останалите обаче защо й се връзват?

Знам, че на много им е важна, но блогът е точно срещу нея насочен. За да е открито и ясно. Тя нищо не казва, тая седмица, чак мен ме ядосва. Само се хили. Неестествено, но безусловно и откровено, като всяка патология. А напоследък тя надделява и завзема клавиатурата, сама пише. Аз си стоя и само безнадеждно се възхищавам на останалите, които могат да са хомогенни и всичко да си казват и пишат. Йезуит е тая седмица. Лойола. Ще получиш истински отговор, само ако зададеш истинския въпрос. Във всички останали случаи ще получиш напълно честен и абсолютно безполезен отговор. Ако ти стиска, питай. Ако на нея й стиска, ще отговори. Най-малкото от уважение към насрещната смелост.

А напук на всичко ми е радостно и леко някак, ако мога да употребя условно единствено число. И ми е хубаво. От слънцето навън. От топлото време. От всякакви дребни и недребни неща. От важни и не толкова важни случки. От хора всякакви. От вчера следобед. От вчера вечерта. Заради след ден-два. И току се подритвам сама – тия части много насериозно са се взели май! Ще въвеждам дисциплина аз в това сборище налудно. Както казваше един печален тв герой, “Първо показвам, после – наказвам”. Ако не слушат, ще се събираме пак, ей!… Така де. И тогава – на частите душа да им е яка. На всичките.