Циганите били сегрегирани. Трябвало да се интегрират, да фитнат някак в обществото и да си съжителстваме спокойно и естествено. Трябва да учат български, защото това е езикът ни по конституция, да се съобразяват и изобщо. Мда.

Преди няколко дена се прибирам с а604, подаваща се колебливо над яката на якето си, под шапката и полузакрита под сака си на последната седалка. До мен седи някакъв мъж, културно и спокойно, а пред мен – две момчета. Очевидно приятели – като почнеш от темите на разговор и стигнеш до непогрешимият знак за добронамереност във вечното обръщение “копеле” [това и нашите момчета го повтаряха, и тези в класа на сестра ми, очевидно и тези след нас, така че имам всичко основания да вярвам, че ще пребъде]. Нищо странно принципно, като изключим, че едното момче беше бяло. Другото – циганче. И двамата на по около 15. Не знам, може би аз не съм обръщала внимание, но такава двойка много ме учуди. По-големи съм виждала, да. Но в пубертета разделението е много ясно прокарано и смесване просто няма. По принцип.

Те двамата обаче не просто бяха приятели, те отиваха на купон някъде из моя квартал. Което, както и да го гледам, доста вероятно беше да е в някое друго циганче. Аз седя зад тях, леко шашната от подобна вероятност и общо взето приятено изненадана от такава отвореност у иначе богато оплюваната “младеж”. Само си мислех, че това е шашкащото…

На спирката на моста след Окръжна болница мъжът до мен слезе, а от последната врата, където бяхме ние, нахълтаха с прекрасен устрем 5-6 девойки. Момчетата очевидно тях очакваха, защото се заприветстваха на много висок глас, докато две от девойките се настаняваха до мен. Аз си блеех кротко през прозореца, изпаднала в унеса на глуха кокошка, когато дочух девойката до мен да изтананиква нещо, започващо със “Симеонолууу…” (или нещо подобно) и неразбираемо продължение. Фразата беше очевидно на цигански, не на турски, а произношението беше едновременно характерно, но все пак някак пресилено. Докато се опитвах да се усетя какво тук не е наред, момичето, което упорито повтаряше тоя рефрен, изведнъж изпухтя, разсмя се и каза на чист български:
- Уффф, аз и не знам дори какво значи, ама го повтарям цял ден…
Останалите моми избухнаха в смях и обясниха на момчетата:
- Днес се научи и не е спряла…

Сега вече не издържах и дискретно обърнах белтък на дясно. Момичетата се оказаха 5. За две със сигурност мога да кажа, че бяха бели. Другите две определено не бяха. Петата никак не можах да я разпозная. Певицата попя още малко еднообразния си рефрен, а после момичето, в чийто скут беше седнала, на седалката до мен, й каза:
- Чакай, я пробвай това…
И й каза някаква непроизносима фраза, която започваше май с нещо като “семенгем”… нещо си. [Тя й каза превода на ухо, така че ако съм написала нещо непристойно, моля да ми кажете, да не се излагам ;-)))] Бялата девойка се оказа обаче неочаквано схватлива и дори свърза двата рефрена. Ако правилно схващах, това ще да беше закачливо-неприлична песничка по адрес на единия момък, който, логиката сочи, би трябвало да се казва Симеон.

В един момент мургавият младеж, жвакайки дъвка, попита по адрес на едната девойка:
- Къде я водите?
- На купон у Мето, за първи път й е – беше отговорът, а той изгледа дискутираната мома с преценяващ поглед. Аз леко се смразих от интонацията, не знам защо. Ама ако аз чуех че някой с такъв тон обяснява къде ще ме води, бих си спестила и Мето, и компанията му…

Девойката, с която той си говореше обаче, беше много чаровна. Беше си циганка, с леко едра долна челюст, но нисичка, много стройна, с красива гъста черна коса до кръста, прекалено хитри очи, черни и блестящи като на катеричка. Но усмивката й беше някак все още по детски открита, широка и ярка. Дори дъвченето на дъвката не убиваше чара й, а това вече беше много ;-)) Но някак имаше едно приятно и свежо излъчване, което те караше да ти се иска да е около теб още малко – ей така, без някаква причина, просто инстинктивно. Освен това, за мой ужас, двете бели девици повишиха глас, коментирайки нещо доста многозначително и възвулгарно, което я накара да сведе поглед надолу и леко да поклати глава. Не беше от свенливост, определено, но въпреки това те я погледнаха и още по-високо закоментираха неуместната й въздържаност. Аз самата едвам се сдържах да не се изсмея – подражателството си е подражателство, но дявол го взел, трябва ли като подражаваме на ослите да ставаме на катъри???

Две спирки преди мен всички се изсипаха от рейса, а аз останах да си мисля. Интеграция на циганите сред нас няма и трудно я виждам, каквито и усилия да се полагат. Виж обаче, обратното е съвършено реално. А и въпрос на време. Защото се интегрира тоя, който е малцинство. Значи, така и трябва да бъде, защото реалностите за след 10-15 години сочат, че ние няма да имаме никакви основания да искаме някой да се интегрира при нас. Е, какво пък – новата смяна вече се учи…