На Бъдни вечер към Коледа придобих странно и нетипично щение в реакция на думите на баба ми “Маме, подай ми ситото”. Вместо това, сама го грабнах и заявих устремено, че днес аз ще омеся питката, само асистенция и надзор ми трябват. Съвършено несвикнали на подобни пориви, нашите никак не чакаха да размисля, а с овлажнял от радост поглед ме загледаха как амбициозно подхождам.

Пресях си аз брашното, и кладенче направих насред него, и маята биде размита, и сол и захар сложих, вода си приготвих – съвсем нищо не пропуснах. С месенето първите няколко оборота имахме разногласия, докато майка ми успее да ме убеди в някакви явно азбучни истини за процеса, и после ме остави да въртя, суча и замесвам. Накрая го оставих да втасва, за да срещна обвинителните погледи на семейството, които 26 години слушат, че аз не готвя и явно са го отдавали на неумение. Благодарих наум, че питката се прави последна, инак като нищо приготовлението на всичките 7 яденета щеше мени да се падне. А някои от тях са досадни и не ми е весело да ги правя. А мога иначе. Но трябва да има някаква забава или закачка, рутинираната запръжка няма как да ме види над себе си. Подреждането и овалването на съответния брой тестени топчета ми отне смешно малко време (това, белязаното с кръст, е за Богородица), по-голямото предизвикателство беше натикването вътре в тях на увитите във фолио късмети. И ето го резултата от усилията ми:

След окадването на къщата от баба ми с тамян и разчупването на питата – аз, като най-малка, винаги последна получавам парче, така да се каже, каквото е останало в склада ;-)) – ето какво ми се падна:

Късметите традиционно са задължение на мен и/или сестра ми, според това коя има вдъхновение. Тазгодишните тя сама ги писа и с малки изключения формулировката им озадачи всички ни, та трябваше да обяснява допълнително що за подтекст е влагала. Мойто е от малкото смислени, само дето дефиницията за дълготрайност не видях никъде уточнена, та не стана ясно дълго ще продължи, или дълготрайно ще я чакам тая любов. Когато сестра ми пише, никога не се знае ;-))) Тя обаче зле понася критиката, та никак не беше коледна, докато обясняваше.

Иначе питката беше страшно вкусна – честно! – хем и хубаво препечена. Обичам Бъдни вечер – тогава всички кротко ядем нормална храна и никой (майка ми, най-често) не ме преследва с “Ама хапни си поне ей това бяло месце… Как така не искаш, трябва да се яде месо, стига с твоите глупости, нали ядеше?… Нищо не гние, не се излагай… Какво значи мъртво било, ти живо ли искаш да ти бяга из чинията” и прочие познати на всички, предполагам, малки хранителни domestic драми. А на Бъдни вечер има не просто постни неща, а N броя такива. И сармите най-сетне са това, което трябва да бъдат – зелеви с ориз – зелето за мен, оризът за сестра ми ;-)))