Началото на деншния ден беше повече от обещаващо, макар да ми струва гаврата на всеки, на когото го разказах.

Сънувах сън. Бях в някаква зала, по която имаше извънредно конкретни следи от мощен купон – обелки от шоколадови десерти и пластмасови чашки бяха разпилени по целия под. По неизвестни причини, знаех, че аз трябва да изчистя всичко това. И точно стоях, и се чудех от къде да почна, когато един от големите стъклени прозорци се разтвори с трясък, от небето прогърмя глас, и се изви торнадо, което влезе през прозореца, завихри в себе си целия боклук, и излезе пак, оставяйки стаята в абсолютна чистота и ред. Аз се много зачудих и реших да ида до прозореца, и да изследвам що за феномен беше това. Приближих се и видях Саша (моя приятелка, уникално създание и в реалния живот много спокойна, никога не повишаваща тон), която гледаше към магистралата (?!!?), откъдето със страшна скорост се зададе кола, и се закова пред нея. Тя изпадна в такава нечовешка ярост, че чак ме уплаши.

Затова излязох и отидох при нея, където се оказа, че шофьорът е неин братовчед-тийнейджър, на когото тя все така крещеше някакви неща – че ако го хванат с превишена скорост, колата е на нейно име и това ще й влезе в досието, та няма и виза да й дадат (дори на сън си помислих: “Я, значи сме в чужбина!”). Той излезе от колата, един такъв целия висок, мургав и неотговарящ на възрастта си ;-))), и тръгна към къщата, сподирен от крясъците й, които накараха дори моя стомах да се свие. Аз го последвах вътре, където той седна на някакъв диван и шокирана видях, че по лицето му се стичат сълзи. Седнах до него, опитах се да му обясня, че тя не това е имала предвид, като междувременно го галех по косата. И по едно време, как стана не разбрах, но се приближих съвсем близо и попих сълзите му с устни от лицето му. Аз отговорно мога да кажа, че жестът беше нежен, а не сексуален, но явно дори за него не беше убедително. Защото някак изведнъж му пресъхна всичко по лицето, той хвана моето в шепи и ме придърпа към себе си. Аз изпаднах в ужас, още повече, че очите му, и така много тъмни, сега бяха толкова горещи, че щях да си припадна ей там, на дивана, а той ме загледа продължително-настойчиво в очите и каза:

- Ако да устоиш да направиш това, което неистово желаеш, е любов, то не мога да не ти кажа, че те обичам.

Аз гледах като да не бях там, окончателно смаяна от тоя поетизъм, а той се усмихна малко неловко:

- Иска ми се да беше мое, но го е казал Стоян Узунов.

“Стига бе! – помислих си наум. – Че той е художник, не поет!”
И точно си поех треперливо дъх да споделя отношение към манифеста му, и… будилникът иззвъня. Язък ;-))))))

[Само да вметна, че аз лично художник на име Стоян Узунов не знам да има... Нито съм чувала някъде тази реплика. Както отбеляза Пипи, разкъсвана между моралистките си укори към подсъзнанието ми и възхита към креативността му, "Поетът в теб е буден, дори когато спиш" ;-))]

След вчерашното упорито-последователно печене, днес сме като жар-птици и всеки съставлява леко неумела в композиционно отношение апликация от кожа, гола на стратегически места и текстилни пачове тук и там, където има нерегламентирани зачервявания. Васил и Пипи, които и така прекарват доста време под чадъра, са тапицирали доста голяма част от телата си.

Докато лежа кротко на слънце, брокерът в почивка не се сдържа и отбеляза, че плажът вече е “парцелиран” – едни и същи хора заемаме едни и същи места, при това без да се предизвикват конфликти – новодошлите просто търсят своето място под слънцето (никога по-буквално от този момент) и ако не го намерят, отминават. Обичайно групичките са доста компактни, но ние конкистадорски завземаме място, колкото за 6 членно семейство. Два чадъра, трима човека, всеки с различни любими позиции спрямо слънцето и сянката – определено се ширим нагло, като новобогаташи на банкет, но никой и дума не ни казва. Ние се движим пакет със споменатото вече котило поляци. Точният им брой и роднински връзки са неустановими – току изчезват или прииждат на гроздове, всички възрастни се държат еднакво грижовно и с любов към всяко от децата, а те на свой ред засвидетелстват еднакво уважение и слушат всеки от възрастните еднакво. Тази идилия ми напомни зловещо един фантастичен разказ, който съм чела преди сигурно 10 години, в неизлизащо вече списание и не му помня нито автора, нито името, но самия разказ помня отлично и до сега – много гадничък беше.

Всъщност що за плаж е плажът в Лозенец? Разделен е на две, естествено – платена ивица, най-близо до морето, и безплатна, по-назад. Всъщност размерите им са горе-долу 50/50, защото претъпкване на последната не се наблюдаваше. ОК, пясъкът би могъл и да е по-чист, но там, където пушач е стъпил, аз не съм видяла да не е ***** всичко наоколо си с гнусните си фасове. Това да се пльоснеш на плажа и да запалиш цигара, при положение, че димиш на околните, които не са на спирката на трамвай 14 и не могат просто така да се подместят, защото лежат, имат кърпи, чанти, чадъри и всичко това предполага известана статичност, е повече от неприемливо, но явно не им идва в празните, изсушени от тютюна мозъци. Обичайната ми кротка и нетолерантна злост към смрадльовците, там се трансформира в бушуваща неприязън и неприкрити забележки относно умствения им и културен капацитет. Щом някой ме обгазява като румънски завод – Никопол, то се считам в правото си да ехиднича и да скофтям деня на всеки от тях, както те скофтят моя въздух. Както Йовко отбеляза преди време някъде, те могат да не пушат, но аз не мога да не дишам. И изобщо, ей на толкова съм от това да посветя някой дълъг пост на почти научното си изследване – научно откъм валидност, надеждност и представителност, по време на което установих, че цигарите не само убиват. Майната им, да убиват, да не съм им ги тикала аз в ръцете, като искат да мрат по най-неприятни начини, нека – просто не ме грее от това. Но цигарите променят и личностово пушачите, водейки ги до всевъзможни патологии и деградации. В клиника трябва да ги затварят. И част от лечението, мислех си аз с Макаренковски фанатизъм в очите, ще е да изядат фаса на всяка цигара, която изпушват. И други неща си мислех, но ми омръзна, пък и плажният персонал отклони вниманието ми.

Прилежно станах в 5:40 сутринта, само за да видя, че е още тъмно. Ерго, йод не се вдига – било по съмване. Е, кога, да му се не види, съмва? Заспах пак, крайно досадена от постоянните демотивиращи пречки пред йодните ми инхалации.

Самият ден мина много безгрижно – слънчев, с кротко море, много топло – както си му е редът. Отдадохме се най-сетне на спокойно и лежерно загаряне, но само сутринта. Следобедът беше облачен и отидохме да поснимаме от скалите. На северните заварихме разни гларуси, а в подножието на на южните – една много хубава двойка влюбени. Дълго ги гледхме от високото и им се радвахме – как се бяха прегърнали така силно, че да се получи забавния ефект на сглобен от две различни части човек. Порадвахме им се, а на връщане опитах да снимам слънчева пътека по залез, но без филтри (или Бог знае какво) все нещо не излизаше като хората. Нищо, на мен ми хареса – нямам фотографски претенции, исках да си запазя усещането. Получи се.

Вечерта беше пикът на Леонидите, както знаех от вчера, защото ми се обадиха и Ники, и Влади, та да ме осведомят и подсетят, да не забравя. Много благодаря за което!

Решихме да не бъдем така недалновидни като вчера, когато ни заболяха вратовете от взиране нагоре с отметнати глави и взехме одеялото, с което Васил беше застлал багажника ;-))) Вървяхме си ние по главната, трима, стиснали родопско одеяло под мишница, отиващи очевидно към края на селото, хората ни гледаха странно, а ние се отдадохме на самоирония и автогавра, та огласяхме цялата улица. Хората взеха да се дръпват от пътя ни ;-))).

На южните скали беше тихо, спокойно и красиво. Проснахме одеялото, като всеки, лягайки, придоби типично състояние на духа и материята – аз само дето не разперих ръце, вгледана в небето, Пипи закопча догоре ципа на суичера с дълъг ръкав и си сложи качулката, като скръсти зиморничаво ръце на гърдите си, а Васил се покри небрежно с една блуза. Лежахме и безмълвно се взирахме нагоре, огласяйки само спорадично скалата с взривове от смях, когато на някого му хрумнеше нещо и решеше да го сподели. Докато се намествахме прилепвайки хълбоците и раменете си един към друг, плътно като сардели в консерва, се замислих, че макар и необичайни като комбинация, хората до мен в този момент ме караха да се чувствам изключително добре.

Ставането в 7 и нещо си е влизане в ритъм, при това доста бързо и безболезнено. Студено е, отбелязах неприязнено, но е слънчево. Ще има плаж. Обаче…

Обаче от снощи търпя прегадни болки откъм извадения мъдрец. Когато го вадихме, излезе чисто и лесно, та решихме да не се тровя излишно с антибиотици. И той си боля, но аз все си мислех, че така и трябва да бъде. Неприятното беше, че конците, които зъболекарката ми беше потребила в моя случай, се скъсаха – и ни туда, ни сюда. Трябваше да се отрежат, което и аз можех да направя, но нямах пинцета. Пък и от вчера болката прогресивно се засилваше, заспах трудно, а тази сутрин вече положението беше придобило съвършено неваканционна окраска. Със събуждането си Пипи срещна тихата мъка в погледа ми и без много приказки отиде да разпита хазяйката по въпроса къде и дали разполагат с ортодонти някакви. На площада, казала тя, има си табела – “Здравен пункт”. Опитах се да накарам мойта команда да идат на плажа и да ме чакат, но те бяха верни като ремсисти, и твърдо и неотстъпчиво ме обградиха за подкрепа, като да ме болеше не зъб, а крак. Потеглихме – аз с доста разколебана крачка. “Само това остава, мислех си несретно, да се е възпалил. Пфух.”

Здравният пункт се оказа странно едноетажно здание, с шперплатови стени с циментова замазка (или поне като ударих по тях, такова беше субективното ми усещане), разделено на 4-5 кабинета, с обща чакалня. Кабинетът на зъболекарката, д-р Диханова, беше току срещу вратата. Една баба се изнизваше от кабинета й, та не можех добре да я видя. Бегло забелязах само, че е без престилка. “Какво пък, помислих си с упорит позитивизъм, може би просто не робува на условности.” Хм.

От самото начало по фелдфебелски неотстъпчиво бех обявила на колектива, че ще сме стриктни сторонници на здравословния начин на плажуване – от 8:00 до 13:00 и от 16:00 до когато има слънце . И мазане с масла, докато се докараме на пехливани. Бидейки единият млечно бял, а другият от години слънце не видял, те не се противопоставиха, макар да трябваше от време на време да смазвам бунтове срещу маслото, което беше фактор 30, гъсто като зехтин и сапун практически не го отмиваше изцяло. Но много скоро практиката показа, че е животоспасяващо (поне за кожата със сигурност), та воплите, макар да не изчезнаха напълно, паднаха под санитарния минимум. Освен всичко, бях решила да се подложа на йодните пáри някоя сутрин, макар да не намерих жив човек да знае кога точно се вдигат те.

Събудих се сама в 7:38. Погледнах с надежда към небето, само за да видя, че се е заоблачило без видим признак за промяна в статуса. Предишната вечер на заспиване се условихме, че аз ще ида на плажа към 8:00 и ще ги чакам, когато дойдат. Точно разсъждавах с притаена горчивина, че решителното начало на слънчевите ми бани се отлага глупаво, и Васил и Пипи, явно разбудени от горестните ми пориви към балкона, се събудиха, колкото да подчертаят излишно очевидността на неблагоприятните метео условия. Аз се огледах из стаята.

Предишната вечер, като се приготвяхме да спим, забелязах с ужас, че и двамата си метнаха вълнените одеяла отгоре с отработен жест, и се увиха в тях. През август!!! Но това не можеше да ме смути вече, след като Пипи беше пресъхнала устните ми с изявлението, че спи на затворен прозорец. Винаги. “Е, добави тя, знам, че не мога да го очаквам от вас, но поне имам решение за себе си” (балконската врата беше до леглото й и малкото прозорче над нея – точно над главата й). И разпери една огромна плажна кърпа, та я заметна на прозореца, а тя провисна почти до възглавницата й.

- Имате ли нещо против? – усмихна се тя лъчезарно. – Така ще спира теченето.
- Какво течение? – изнедоумях аз. – Та тя не помръдва дори!
- А, сега ще се заяждаме ли? – разхили се Пипи, без да губи присъствие на духа. – Важното е, че не ви пречи.

Тъй като след душа, за Василовата кърпа място на простора не беше останало, та той я беше заметнал на вратата на гардероба – точно срещу мен, аз се огледах и събрах цялата си убедителност:

- А, ти пък… Винаги съм си мечтала да поживея в стая, която прилича на бръснарница…

Само че сега си лежах в леглото, гледах отново заспиващите си съквартиранти и се чудех какво да правя – явно нямаше да се ходи на плаж. На тръгване от София си взех само 4 книги. Трезво прецених, че ако сега се зачета в някоя от трилогията на Даръл, рано или късно ще се разсмея с децибели, които ще вкарат и двете спящи красавици в кататонен ступор, та трезво си взех Бърн. И се отдадох на професионално усъвършенстване.

Е, оцелях до началото на пътуването и веднага, след като съответните органи оповестиха, че може да се пътува, и Пипи обяви, че е готова да посрещне предизвикателството на 6-7 часа път, потеглихме.

До един момент всичко вървеше чудесно, но при Метро до Горубляне колата изведнъж се затресе, и докато попитам: “Защо вибрираме като GSM”, се чу “Прас!” и последващо “Псссссссссссс”. Пукнахме гума.

Слязохме на бръснещия вятър, където Пипи зъзна, а ние, след прецизна обсервация, решихме, че гумата се е праснала заради усукана джанта. Васил я смени с резервната и отсече: “Аз на 1000 км. път без резервна гума няма да тръгна”. Айде обратно до “Дружба”, откъдето, натежали с нова гума и олекнали с 60 лв., благополучно потегляме отново. Пипи все беше чувала, че пътуването с мен не протича по традиционния начин, но вече гледаше някак подозрително. Което не попречи да се забавляваме чудничко, с идеята, че това обещаващо начало няма да е маркер за останалата част от пътя.