Вчера се класирах с една глава преднина да подсетя Влади за откриването на изложбата на Росен Марковски – “По едно” – в Гая. След едно пухкане, тюхкане и светкавичен re-schedule той успя да мине да ме вземе и да се занесем натам.

Открихме Сияна с нова прическа и гримирана (но на нея не й е нужно това, за да е хубава, според мен), изтощена и заобиколена от Инко, Росен, Момчил и отбор помощници (държани далеч от алкохола целия ден), които довършваха нещата по откриването – закачаха едно платно отвън (доколко се казва платно, щом е от хартия, аз не знам, но не е есенциално ;-))))))))), мажеха го с лак за защита, доподреждаха вътре различните експонати и като цяло май нямаше с какво да помогнем, освен с приятелски support. Понеже имаше малко време, Инко и Момчил отидоха да ядат, а ние със Сияна и Влади отидохме да пием по нещо студено в кафето наблизо.

Самото откриване не го забелязах, макар да го осъществяваше Мартин Карбовски, отколешен приятел на художника и като цяло от компанията на Инко. С Влади скромно стояхме отвън, в очакване да отмине тарапаната и да можем да влезем да разгледаме спокойно (и аз да мога да докосвам нещата). Хубавото е, че галерията не е голяма и скоро на всички им стана топло, та се изнесоха навън. Аз отмъкнах Влади до “Мимас” да вечерям, за да дадем време на хората да се разотидат и при връщането ни се оказа, че наистина бройката е редуцирана. Всъщност, бяха си останали приятелите (ние си тръгнахме точно когато разни хора говореха за цвят, експозиция, пан..панто.. каквото и да беше), та вече имаше истинския си бохемски вид. Аз влязох и чак сега успях да се загледам повече в нещо, което ми беше привлякло вниманието, осветено от една невероятно красива лампа и в перфектна хармония като свързаност.

На стената имаше платно – подобно на това отвън, но по-матово. Аз изпаднах в транс докато го гледах. Изобщо няма да го описвам, днес ще ходя да снимам и се надявам на помощта на Ники да сглобим цялото нещо така, че да се вижда всичко. Защото там не просто е рисувано, там и е писано, там е драскано, там е… изживявано. Инко се усмихваше, докато гледаше как четях и разглеждах изумена.

- Думите… откъде са?
- Това са мисли и части от стихове на Росен. Като се напие и почва…
- Ако съм сигурна, че алкохола ще ме доведе до такъв зен, бих се поддържала перманентно пияна… ;-(

Отпуснах се под картината, седнах на стъпалото и впих жаден поглед над себе си. Не помня колко време съм стояла така. Помня, че се опитвах да вляза във всеки фрагмент – а те бяха така много и значеха какво ли не! – опитвах се да усетя почерка, наклона, натиска, цвета, смисъла, настроението, чувството на думата. Прочитах и си ги повтарях на глас, опитвах се да уловя дори вкуса им. Някакви смътни мисли и усещания преминаваха през мен – имах някакво дълбоко атавистично желание да рисувам с пръсти – с темпер или масло – по нечие голо тяло – картината предизвика в мен някаква нужда от една пълна голота, като бял лист, като нещо, което да поеме мен така, както листът беше поел Росен. Усещах се белязана от тази картина и исках да бележа някого на свой ред. Тялото ми изтръпна по какъв странен начин написаното там рефлектираше в мен – в думи, които съм чула, които не съм, които исках да стигнат до мен, които галеха, думи, от които струеше… знам ли. Може би любов. Или отвъд.

Внезапно дойдоха някакви хора и ме уплашиха – усещах се съвсем разголена от тази картина, съвсем разкрита. В следващия миг се отпуснах – те не можеха да видят това. Не само защото не ме познаваха – те не виждаха посланията там, усещах го по очите и лицата им. За миг се почувствах чисто и егоистично щастлива, сякаш това бяха неща, предназначени само за мен, като тайни знаци, мислени за мен и говорещи само на мен. В следващия момент те отминаха и аз останах отпусната долу, мислейки си замаяно, че това е всичко, от което би имала нужда идеалната спалня за мен – голяма стая, много светлина, почти съвсем празно, само на стената – тази картина и до една огромна спалня – лампата, която осветяваше всичко това. И едно голо тяло, по което да рисувам – с пръсти, с темпер, с масло…

Извадиха ме от унеса ми и с Влади отидохме все пак да седнем да се видим на по бира и да си поговорим за племенничките му – и ние имаме прилични разговори!;-)))) – и да обсъдим покрай това живота, Вселената и всичко останало. Краят на вечерта беше много концептуален – насядали по пода на галерията в кръг хора, Мартин и Росен, декламиращи сатира и пеещи родопски песни, спорейки за мелодия и текст; Инко и друга част от компанията отвън, на омазаната с бои маса, обсъждащи не по-малко екзистенциални проблеми; и ние с Влади и Сияна, в средата на всичко това. Тя – смееща се на пълната и позната програма, а ние с него – попиващи всичкото настроение, приятелство и топлина, които струяха оттам, заедно със страхотната музика. И аз, сгушила се на рамото на 15см. по-ниската от мен Сияна, която ме гледа с едни топли и слънчеви очи и ми казва колко ме обича и колко съм близо до нея…

Тази вечер беше абсолютно пълна. Сърцето ми също.