След 40-дневния пост бях решила, че поне причастие, ако не друго, мога да приема. Което се пада да се случи довечера.
Оказа се обаче, че свещеника в нашата дружбенска обител е решително настроен и е заявил, че без изповед причастие не е редно да има, то и по книга е така. Е, хайде сега, изповед… Аз, като само кръстена православна християнка и човек с изключително синкретични вярвания, не си бях случвала изповед до сега. Да не коментирам, че винаги съм я намирала за посегателство над неприкосновеността, на което Бог ако и да има право, но разните му там служители нямат.
Бях замъкнала Васил натам и той също като мен не беше никак във възторг. Аз обаче реших, че да се подвие опашка пред това няма да стане и му казах, ако иска да си ходи, аз ще остана. Дошла съм и нито крачка назад. Ама и ентусиазъм не намирах отнийде. Опитах се да си спомня как е в католишките църкви, какво се казва, как се прави, спомних си със смях и прекрасния разказ на Мопасан “Изповедта на Теодюл Сабо” – изобщо, призовах всички сили на помощ, без особен ефект. Най-неприятното безспорно е, че самата мисъл за изповед вече те кара да се чувстваш гузен и виновен. А и обяснението на бабката от свещите, че “Свещеникът и той е млад, ще се разберете. Ще му кажете, че ви е за първи път, ето и вчера идваха две млади девойчета, знаете ли колко щастливи си тръгнаха..” хептен ме довърши. А Васил промъмори “То и аз съм млад, да не си тръгне той после щастлив…”, заради което 1) щях да се задавя от смях и 2) щях да го сритам – в църква сме все пак, що за поведение. Но си помислих, че трябваше повече приятели да организирам на екстремния Великденски туризъм, наречен изповед. The more, the merrier…