Category: мисли

Ain’t No Sunshine When She’s Gone

31 March 2010 @ 18:42 · алекс · емоции, мисли, приятели

[Оригиналната дата на този запис е 18 октомври 2009. Не знам защо не го публикувах тогава, но днес ред обстоятелства ме подсетиха за него и мисля, че му е крайно време. Забавих се с пускането, щеше да е навреме преди месец, или поне две седмици. Сега нека е като recap.]

На фона на най-подходящото парче за случая си мисля, както правих последните няколко дена от година и половина, какво е да си нужен на хората, с които работиш. Искам да кажа, наистина нужен – да си им муза, вдъхновение, утеха, спокойствие, лекотата на поетия въздух, увереността и дори химичният поток от ендорфини в мозъка. И само мисълта за теб да стига, за да ги усмихне. И да са готови да те последват, накъдето и да тръгнеш, просто защото ти ги водиш. Или да удържат на всичко, за да те дочакат. И то да е отвъд това, че просто те обичат. А да е едно уважение, доверие, вяра и лоялност, която да стои над всичко останало.

И да стига един телефонен разговор от половин час с нея, за да заличи натрупана умора от две седмици. И да вдигне гребена.

Странно е да изпитваш нещо такова към човек, който те ръководи в работата ти. И не искам да мисля какво е да ти тежи такава ужасна отговорност на плещите.

2 коментара

Избори

26 December 2009 @ 04:54 · алекс · мисли, поезия, позиция

Всеки път,
когато решаваш,
избираш.

Когато излизаш –
пътя, по който вървиш,
го избираш.

Когато купуваш –
вещта, за която платиш,
я избираш.

Когато се влюбиш –
човека, когото обикнеш,
избираш.

Когато се бориш –
каузата, която подкрепяш,
избираш.

Всеки път,
когато решаваш,
избираш.

А всеки избор
е решителен белег
на желание,
разбиране
и предпочитание.

Избираш,
защото искаш нещо.
Повече от всичко останало.

Изборът
е винаги
дискриминация.

Всеки път,
когато избираш,
няма равен старт.

Едно е предпочетено,
избрано,
поискано,
обикнато
и почетено.

С избор.

Избор има само,
когато дискриминираш,
за сметка на едно.

И сам решаваш
дали да избереш
дискриминативно
да дишаш свободно,
или политически коректно
да спреш.

26.12.2009 г.

1 коментар

Сделка или не

18 December 2009 @ 02:25 · алекс · мисли

Току-що във филма, който гледах, младеж заяви на девойката си “избирай – “нас” или Х”. И се много озадачих.

Да зарежем моралния контекст, дайте да се съсредоточим на чисто практическата страна на този така популярен търговски похват.

“Нас” очевидно е факт към момента на разговора. Ако избере Х (каквото и да е то), губи “нас”-ът (за чиято съмнителна стойност няма да говорим). Въпросът е, какво печели (т.е. получава), ако се откаже от (т.е. даде) Х? “Нас” не е отговор, защото е вече наличен авоар към момента на пазарлъка. Защото, ако трябва да дадеш нещо, за да запазиш статукво, значи зле си си направил сметките to begin with. По идея би трябвало да се работи за прогрес, не за стагнация (поради липса на икономически познания, с които да измъкна друга дума, но нека не буквоедим). И да, думата е стагнация, а не стабилност, защото стабилността предполага да не печелиш, но и да не губиш; стагнацията е тогава, когато жертваш ресурси, за да запазиш статукво. Тичаш, за да останеш на същото място.

Логичният въпрос, в отговор на горната дилема, би трябвало да е “И какво ще получа, ако дам X?”

И ако човекът, който поначало те е тласнал в тоя съвсем феодален пазарлък внезапно – и възмутено – почне да апелира към не друго, а морално-релативистичната стойност на статуквото “нас” като авоар, отговорът е повече от ясен от самосебе си.

Длъжна съм да призная, че никога не ми се е случвала подобна дилема, вероятно защото много се старая около мен няма подобен род хора, или пък защото давам достатъчно ясен сигнал, че човекът, който реши да ме изнудва със себе си по подобен недостоен начин, ще излети от живота ми със свръхзвукова скорост преди още да е довършил шантажната си пледоария. Но съм видяла много и различни такива изнудвания на хора около мен. И нито едно, което да е завършило добре.

Причината, освен в базисната недостойност на акта е, че сметката не излиза. А ако си поставил нещата на икономическа постеля, следва да можеш да засрещнеш преговорите, както подобава – Божието – Богу, Кесаревото – Кесарю. Ако си прилъгал някой да отстъпи, подплати пировата си победа с нещо, което да е цената на жертвата. Защото запазването на статуквото не е и никога няма да е достатъчна цена. Не и в дългосрочен план.

Има една много подходяща фраза: short term paradise – long term hell.

И още – в търговия се встъпва, ако имаш самочувствие да поискаш цената за стоката, която ти се дава, или която даваш. Ако нямаш, няма полза после да се жалиш колко несправедливо са те одръстили. Човек, който е страна в сделката, защитава своите интереси. Ако позволиш връзката ти да се превърне в това, не очаквай милост, а влез в тона. Търговията не е поле за мекушави, нито за романтици. Но е лобно място за наивници. Ако нямаш топки (или желание) за бизнес, имай акъл да се откажеш от сделката.

Или от бизнес-партньора.

Lord of the dance

03 June 2008 @ 21:18 · алекс · емоции, мисли, музика

Сега си идвам от представлението и най-отговорно мога да заявя, че е вероятно най-красивото нещо, което съм виждала в живота си. Включвам и балетите, които съм изгледала, предимно защото тук има енергия, която в нищо друго подобно не успях да усетя. А аз обичам да ми подскача сърцето. Да ми настръхва кожата. Да ми се разтегли лицето от усмихване. И всичко това ми се случи тази привечер.

Не ще да е било само на мен, защото крясъците на публиката бяха като на стадион, не на кротка зала 1 на НДК-ато на културата.

И се замислих колко красиво и естествено беше това, което се виждаше на сцената – как двете начала се срещнаха и сляха. И не визирам доброто и злото, а момичетата и момчетата. И без ни една дума показаха как трябва да е – когато двете, които не могат едно без друго, се срещнат и сборът им стане по-голям от сумата на двете по отделно. Без да се опитват да се надмогнат, без да се подтискат едно друго, без да има нужда нищо да се доказва – какво? на кого? – нищо да се огъне, за да може друго да чупи стойки.

Мисля, ако повече хора да ходеха на танци заедно, когато са заедно, всичко по-инак щеше да изглежда и да е много по-очевидно. Колко сме равни и близки най-вече.

2 коментара

За критиката*

29 February 2008 @ 23:44 · алекс · дневни, мисли, позиция

*опит да не оборвам хората около мен, които ме обвиняват, че пиша само на високосна :-)

Току що прочетох статия на една мацка, посветена на лошите писачи. И с практически съвети как да надобрееш. Не, няма да споделя самата статия, ще се задоволите само с моята вентилация по темата.

Първата ми реакция беше, че е толкова отвъд кучка, че е нужен нов термин. Особено, когато пишеш, че чужденците не следва да писателстват на английски, а самата ти си шведка. Но това само за начало, а и като ми се смъкна след време кървавата пелена от пред очите, се върнах, препрочетох и видях, че все пак тя имала предвид “Ако не знаете добре английски, не пишете на него”. Така по-ставаше.

Всъщност, раздразнението ми не дойде от съветите, които в по-голямата си част са абсолютно приложими и дори тези, в които се разисква нещо, което е въпрос на лични предпочитания, пак са адекватни. А от тона, който беше толкова самодоволен, че това автоматично отнемаше стойността на труда (който иначе я има, факт). Хубаво е, особено когато ще даваш съвет или правиш забележка, от които ще боли, да анестезираш малко. Тук баба ми би казала “Има една стара дума: хората са като мухите, налитат на мед, не на оцет”. И е така. Особено, когато ще удариш писача по болното му място – ако е умен, ще те разбере и ако го кажеш по лек и спокоен начин. Сардонични забележки и откровена обида не е точно начинът да окуражиш някого да се поправи. Защото, ако пишеш това, за да ми помогнеш, следва да помислиш кое би направило да си постигнеш целта. А ако го правиш, само за да се изтъкнеш (отбелязвайки неколкократно и лицемерно “не, че аз съм идеален пример и много от тук посочените грешки са факт и при мен”), без да имаш за цел да помогнеш, значи няма какво изобщо да се хабиш – самодоволството е първото, което убива твореца, независимо в коя област. Да, иронията в такъв изход ще е осезаема и уязвените жертви ще имат възможност да наблюдават плавното ти падение с времето, но каква полза от подобно възмездие, щом то води до западането на твореца, вместо до подобряване работата на двама други?

От друга страна, ако този, към когото насочваш забележката си е тъп, емпирично е доказано, че няма да схване нито елегантния сарказъм в лингвистичното ти па-де-дьо, нито директно насочената критика. Обаче, да напишеш набор с правила, насочен конкретно към “тези, които пишат зле”, при положение, че нито един там не е баш точно професионалист и всякак поне по няколко параграфа попада под обстрела на критиката ти (и ти самият на първа линия), ми се вижда много самоцелно грубо. Аз не познавам човек, на който, ако му кажеш “Ти, човече, си тъп. То не, че аз съм 100% лишен/а от тъпота, но нека АЗ ти дам няколко правила как да си по-малко тъп”, да скочи от радост, па да те прегърне. Някакси приемам признат и доказан писател да каже “Това, което си написал засега не става, ще ти кажа защо и ето как да опиташ поне да стане”. Но световната неизвестнст задължава с известна скромност в мненията. Иначе се получава едно голямо мазало, точно както там в момента.

има още »

14 коментара

Земята отвсякъде

17 November 2007 @ 01:16 · алекс · емоции, мисли, позиция

В неделя ще разтурват изложбата “Земята отвисоко”, за която всички се скъсахме да говорим и пишем (аз не писах, но това е друга тема). На мен ми отне около 8 часа общо в три различни дена, за да разгледам всичко. Защото за мен “да разгледам” не значи да позяпам по картинките, а да погледам, да прочета, да помисля, пък тогава да отмина. Не проумявах как могат повечето хора да минават на тъгъдък покрай принтовете, без да се загледат, без да четат нищо. Що за глупост? Какво ти носи като информация снимката на индийки, ходещи по шарени тъкани, проснати на слънце? Как, без да прочетеш, ще разбереш, че жените отнасят пая на бедността в района, че те са преки жертви и считани за бреме в семействата си, където традицията повелява момчетата да се грижат за родителя до смъртта му и да се погрижат за изпращането му от този свят; докато момичетата се женят и забравят за родния дом (пак по силата на традицията, разбира се), че даже и зестра трябва да им се осигури. Поради което се предпочита да ти се родят момчета. И когато природата не пожелае да се погрижи за това, има си мерки – абортиране на женските зародиши (вече незаконно, казваше бележката, но все така широко практикувано), необяснимата смърт на бебета-момиченца и подпалени сарита – почти никога случайно. Или че на снимката целта не е да ти се представи симпатичен чернокож лодкар, а ужасният непобедим и смъртоносен за водните обитатели, иначе красив воден зюмбюл – бичът на африканските реки. Или… ОК, мисля, че картината е ясна.

Изложбата [беш]е най-хубавото място да си загубиш часовете време. Информацията към всяка картина е сбита и ясна, а още по-хубавото е, че 8 от всичките над 100 принта можеш да си купиш в размер 100х70. Аз си купих двa – тези, които съм сложила тук. Ако кликнете, ще ги видите и по-големи. Има я и онлайн, за който не е успял по друг начин.

има още »

7 коментара

HDD coolers, anyone?

24 June 2007 @ 23:44 · алекс · дневни, мисли

След на Влади премеждията вече съм сериозно разтревожена. Той не случайно ми каза “Готви се и ти”, защото освен еднакви и купени в един и същи момент, компютрите ни даваха едни и същи проблеми по приблизително едно и също време. Е, той е душманин – то не са преинсталации, то не са експерименти с клетата машина, така че неговата резонно се предаде първа. Но сега съм сериозно разтревожена за Рейн и моля за съвет, ако някой има опит и идеи.

Проблемът в горния случай се оказа изгоряло дъно. Хардът наистина грее доста. Аз още имам следа над него – в един момент, още в самотo начало, така нагря, че почна да топи. И аз – шаш и паника, от къде да знам какво да правя – намерих начин да го спра само като му извадих батерията. След което лаптопът си тръгна кaто пушка и никога повече не ми погоди тоя адреналинов шок. Но грее.

Знам ли дали е много, всъщност – това ми е първият преносим компютър, де да знам кога какво му е. На другия и душата му знам, всеки звук му познавам. Но този все още ми е загадъчен. Разрових да видя нормалната температура – 35-40 градуса. Свалих някаква програма за hdd диагностика – 44-46 градуса показа. Е, не е критична стойност, но пак е доста над.

Още преди месеци Зори си взе някаква странна по(д)ставка за лаптопа – отдолу с вентилатори. И се включва заедно с лаптопа, духа отдолу (бааааа, добре се получи) и му държи студено. Някой има ли опит с това? Действа ли и има ли смисъл в него? И друго се питам – как да разбера защо грее? Да е само от температурите наоколо, добре – в този случай поставка може и да помогне, с това външно охлаждане. Но има ли полза от него, ако нещо отвътре го кара да грее повече?

Та мисълта и въпросът ми е – някой може ли да даде обратна връзка/ревю/мнение някакво за по(д)ставката? Или за друг начин да си държа харда по-хладен?

3 коментара