На връщане днес, в рейса, седях до девойка, на чиято раница имаше надписи с химикалка. Сещате се - от онези, фенските. Брех, не се сдържах аз, я да зачета, кого възхваляват сегашните 11-12 годишни девойки по раниците си. Много ясно си спомням какво пишеше на моята по това време - Metallica, Sodom, Dio, Doro (и от сорта) и (падни от комбинацията) Roxette и Phil Collins. Последният беше много личен, защото касетката ми беше записана от сестра ми и за мен имаше стойността на всички дискографии на света, взети заедно.

Та извих аз врат дискретно и погледнах. Надписът гласеше: “Тезджан Наимова и Ивет Лалова са №1!”.

Мило.

На толкова става блогът днес.

Като се има предвид от колко време не съм намирала време да пиша в него, тая успокоителната мисъл, че почти никой вече не го и чете. Иначе с него превалихме време, в което и по-иначе е било, и пак иначе ще бъде.

Тук следваше един уморен и не особено приятен пост за нещата, които са ме крали да губя мотивация да пиша, които ме ядосват и сега, които… С две думи, досадни и ненужни неща, на които само backspace им е майката. А за философии съм твърде уморена и заспала :-)) Бих си пожелала просто да се позадържим още с блога, да почнем да се виждаме по-често и да имам повече хубави неща да пиша в него. Мисля така и да стане.

Честит ти рожден ден, Заплес мой :-) Цял на мен се метнал :-)))

(свободен къс разказ по класиката “За кожата на един полицай”. Хем съвсем буквално.)

Виждам, че Пейо е подел поредната си социално значима кампания - литературен конкурс, за който нека самият той разкаже:

От участниците се иска да напишат къс разказ, описващ събития, които биха накарали министър сам да си подаде оставката и да изпрати текста или препратка към публикацията на адрес peio@peio.org. Авторът трябва да даде възможност текстът да се разпространява при условията на Криейтив Комънс Признание-Споделяне на споделеното, за да може да добие максимална популярност. Текстовете ще бъдат публикувани по реда на получаването им на нарочна уеб страница и ще бъде дадена възможност на всеки да изрази мнението си. Засега наградният фонд е 1250 лева, но ще се опитам да привлека още средства и ще актуализирам страницата своевременно. Кой ще получи наградата и как ще бъде разпределен наградния фонд ще се определи от хората, участващи в формирането на наградния фонд по механизъм и с аргументация, които ще бъдат направени пубично достъпни. Краен срок за изпращане на текстовете е 10:00 часа на 10 Април 2008 г.

Макар да нямам нужния литературен гений, за да допринеса лично, мога само да се надявам, че сред хората, които случайно или умишлено попадат тук, ще има достойни кандидати.

Напук на всякакви обстоятелства, включително самата фактическа реалност, феновете на радиото не се дават. Натали, като един млад, 17 годишен непокорен дух, вкара МиЛа Голд в най-масовата социална мрежа - myspace. Това ще е още един начин за хората, които харесват радиото, да си контактуват на едно място, а също така да обменят идея и мнения, че дори и да си имат свои класации, любимци за даден месец/седмица, любим клип - изобщо, всичко, което би им било интересно и забавно. И което има общо с хубавата музика, разбира се - свободолюбива и неподлежаща на заглушаване. Точно като онези, които я обичат.

Идете и вие - МиЛа Голд @ myspace.

*опит да не оборвам хората около мен, които ме обвиняват, че пиша само на високосна :-)

Току що прочетох статия на една мацка, посветена на лошите писачи. И с практически съвети как да надобрееш. Не, няма да споделя самата статия, ще се задоволите само с моята вентилация по темата.

Първата ми реакция беше, че е толкова отвъд кучка, че е нужен нов термин. Особено, когато пишеш, че чужденците не следва да писателстват на английски, а самата ти си шведка. Но това само за начало, а и като ми се смъкна след време кървавата пелена от пред очите, се върнах, препрочетох и видях, че все пак тя имала предвид “Ако не знаете добре английски, не пишете на него”. Така по-ставаше.

Всъщност, раздразнението ми не дойде от съветите, които в по-голямата си част са абсолютно приложими и дори тези, в които се разисква нещо, което е въпрос на лични предпочитания, пак са адекватни. А от тона, който беше толкова самодоволен, че това автоматично отнемаше стойността на труда (който иначе я има, факт). Хубаво е, особено когато ще даваш съвет или правиш забележка, от които ще боли, да анестезираш малко. Тук баба ми би казала “Има една стара дума: хората са като мухите, налитат на мед, не на оцет”. И е така. Особено, когато ще удариш писача по болното му място - ако е умен, ще те разбере и ако го кажеш по лек и спокоен начин. Сардонични забележки и откровена обида не е точно начинът да окуражиш някого да се поправи. Защото, ако пишеш това, за да ми помогнеш, следва да помислиш кое би направило да си постигнеш целта. А ако го правиш, само за да се изтъкнеш (отбелязвайки неколкократно и лицемерно “не, че аз съм идеален пример и много от тук посочените грешки са факт и при мен”), без да имаш за цел да помогнеш, значи няма какво изобщо да се хабиш - самодоволството е първото, което убива твореца, независимо в коя област. Да, иронията в такъв изход ще е осезаема и уязвените жертви ще имат възможност да наблюдават плавното ти падение с времето, но каква полза от подобно възмездие, щом то води до западането на твореца, вместо до подобряване работата на двама други?

От друга страна, ако този, към когото насочваш забележката си е тъп, емпирично е доказано, че няма да схване нито елегантния сарказъм в лингвистичното ти па-де-дьо, нито директно насочената критика. Обаче, да напишеш набор с правила, насочен конкретно към “тези, които пишат зле”, при положение, че нито един там не е баш точно професионалист и всякак поне по няколко параграфа попада под обстрела на критиката ти (и ти самият на първа линия), ми се вижда много самоцелно грубо. Аз не познавам човек, на който, ако му кажеш “Ти, човече, си тъп. То не, че аз съм 100% лишен/а от тъпота, но нека АЗ ти дам няколко правила как да си по-малко тъп”, да скочи от радост, па да те прегърне. Някакси приемам признат и доказан писател да каже “Това, което си написал засега не става, ще ти кажа защо и ето как да опиташ поне да стане”. Но световната неизвестнст задължава с известна скромност в мненията. Иначе се получава едно голямо мазало, точно както там в момента.

има още»

Било във времето на славните подвизи на Артър и неговите смели и достойни рицари.

Един ден, обикаляйки из кралството си, Артър ловувал в горите на Ингълууд, където загадъчен Зелен рицар го предизвикал в двубой. Въпреки цялата си сила и умения, Артър не могъл да се противоспостави на магията на Зеления рицар, която го оставила обездвижен и непособен да помръдне пръста си, камо ли да хване сабята. Тогава Зеленият рицар му казал: “Няма да те убивам веднага, все пак си кралят на тези земи. Ще ти дам една година отсрочка - през нея трябва да намериш отговора на един-единствен въпрос: Какво искат жените? Точно подир година ще дойда в твоя двор - знам, че си човек на честта и няма да се отметнеш от обещанието си. Ако не получа правилния отговор, ще взема живота ти.” С натежало сърце Артър се върнал в двора си и единствен племенникът му Гауейн го попитал какво помрачава лицето му. Неохотно, Артър му разказал случката, а добрият Гауейн възкликнал:
- Значи ще разпитаме всяка жена в кралството, нека ни каже какво най-много искат жените. Ще съберем отговорите им - из тях все ще бъде и верният!
Оказало се обаче, че търсенето на отговора не било никак лесно. Макар отговорите, които получили, да изпълнили огромна книга, времето минавало, а никой не бил сигурен, че верният е сред тях.

Един ден в двора се появила непозната жена. Да се каже, че била грозна, би било крайно милостиво - тя била огромна, тромава и груба, под дългия й нос, измежду кривите й зъби, се подавали парченца храна, брадавици красяли лицето й, а косите й били сплъстени и зловонни, като блатна вода. Точно когато искали да я изгонят, отвратени, жената проговорила:
- Кралю, аз зная отговора, който ти така отчаяно търсиш.
- Коя си ти и какъв е отговорът, непозната лейди? - отвърнал Артър с надежда.
- Казвам се лейди Рагнел, - казала тя, - но в замяна на отговора ще ти поискам нещо.
- Кажи цената си - решително отсякъл Артър.
- Искам да ми обещаеш ръката на Гауейн.
Кръвта се смръзнала в жилите на Артър. Гауейн, племенникът му, най-красивият рицар в целия двор, чието сърце било от чисто злато, по-прекрасно и от съвършената му външност. Добрият, красив, благороден и смел Гауейн и това… тази…
- Не мога - навел глава сломено Артър. - Не мога да искам подобно нещо от Гауейн.
- Тогава ще умреш - спокойно казала лейди Рагнел.
- Вуйчо, не мога да допусна това - казал Гауейн, пристъпвайки напред, до рамото на Артър. - Ако тя даде отговора, който ще те спаси, ще се оженя за нея, дори да е самият дявол.

Макар и с голяма неохота, Артър се съгласил, но настоял да изчакат идването на Зеления рицар, за да пробват всички други възможни варианти и с удвоени сили продължил да разпитва и търси заветния отговор.

Годината обаче се изтърколила и Зеленият рицар се появил на вратите на замъка му. На рамото му имало голям топор, а на устните му - ехидна усмивка.
- Кралю, намери ли отговора, който поисках от теб?
Артър започнал да чете от книгата различните отговори и да прави предположения.
- Не, не, не - отново и отново казвал Зеленият рицар, клатейки глава и точейки топора си, усмихвайки се смразяващо на Артър.
Накрая вариантите се изчерпали и той прибегнал до отговора на лейди Рагнел:
- Жените най-много искат независимост (sovereignty) - правото да упражняват собствената си воля.
- По дяволите! - извикал разгневен Зеленият рицар. - Сестра ми трябва да ти е казала! Проклета да е!
Но тъй като отговорът бил даден, нямало какво да прави и си отишъл. Заедно с топора.

Дошло времето Гауейн да изпълни обещанието си. Всички се надявали, че лейди Рагнел ще се съгласи на тиха и скромна сватба. Но не. Тя искала голямо и пищно тържество, с най-скъпата премяна и всички благородници за гости. На масата ръфала цели бутове и плюела наоколо. Всички присъстващи наблюдавали булката с ужас и младоженецът - със съжаление, но верен на брачните клетви, които бил изрекъл, Гауейн твърдо не отклонявал спокойния си поглед от своята невеста и, както било по обичая, подавал хапки храна в устата й и глътки вино от чашата си, не обръщайки внимание на погледите и шепотите отстрани.

В края на вечерта дошло време младоженците да се оттеглят в покоите си. Гауейн гледал замислено в огъня от камината и събирал цялата си смелост и воля да посрещне достойно това, което първата му брачна нощ ще поднесе. Лейди Рагнел се приближила, свалила воала си, седнала на леглото и попитала с неприятния си глас:
- Мили мой съпруже, няма ли да ме целунеш?
Гауейн, с натежало сърце, но решително, седнал до нея, взел ръката й в своята и казал:
- Аз дадох честната си дума да бъда твой съпруг пред Бога и хората, а на венчавката се заклех да те обичам и почитам като своя жена, докато смъртта ни раздели. Не само ще те целуна, като всеки истински съпруг аз ще правя любов с теб.

И се навел към устните й.

В този момент силна светлина избухнала пред клепачите му и когато се опомнил, пред него стояла най-красивата жена, която човек бил виждал - с блестящ поглед, сияйна порцеланова кожа и коси като разпилени вълни от разтопени кестени… Гауейн занемял от красотата й, но се опитал да се съвземе и се огледал наоколо, търсейки с поглед законната си невеста.

- Аз съм, - уверила го прекрасната жена пред очите му с глас, който можел да излекува рана като балсам, и добавила. - Съпруже, дълги години аз бях омагьосана от брат си. Той ме прокле да остана в този облик дотогава, докато най-достойният рицар на света даде думата си да се ожени за мен и има смелостта да ме целуне. Със своето благородство обаче ти успя да развалиш наполовина ужасната магия. Затова решавай - кога искаш да изглеждам така? Може да е през деня, когато всички ще виждат красивата ти жена; а може да е и през нощта, когато ще сме само двамата. През останалото време обаче ще трябва да приема предишния си облик. Избирай.

Гауейн се взрял в очите й, мислейки за всички събития, довели до този ден и осъзнал, че няма право да даде друг отговор, освен един:
- Не. Нямам право да избирам вместо теб. Решението ще вземеш независимо от мен, а аз ще го уважа, каквото и да е то.

В този миг на лицето й просияла неземно красива усмивка и тя възкликнала:
- Мъдростта и искреността ти развалиха и остатъка от магията, която тегнеше над мен! Ще остана такава, каквато ме виждаш, завинаги - това е решението, което вземам.

И любовта им останала жива, до сетния им дъх.

Такава е историята за сър Гауейн и лейди Рагнел.

Както споменах Америка, та тя реши да се отчете - начало, продължение.

“On a 68 to 29 vote, the Senate approved the reauthorization of a law that would give the government greater powers to eavesdrop in terrorism and intelligence cases without obtaining warrants from a secret court. The Senate’s action, days before a temporary surveillance law expires Friday, sets up a clash with House Democrats, who have previously approved legislation that does not contain immunity for the telecommunications industry. The chambers have been locked in a standoff over the immunity provision since the House vote Nov. 15, with President Bush demanding the protection for the industry.”

И още:

“This is the right way to go, in terms of the security of the nation,’ said Sen. John D. Rockefeller IV (D-W.Va.), chairman of the intelligence committee, which wrote the Senate bill. Rockefeller was one of 17 Democrats who joined 49 Republicans and one independent to reject an amendment offered by Sen. Christopher J. Dodd (D-Conn.) that would have stripped the immunity provision from the bill. Two-thirds of the Democratic caucus opposed immunity. ‘It is inconceivable that any telephone companies that allegedly cooperated with the administration’s warrantless wiretapping program did not know what their obligations were. And it is just as implausible that those companies believed they were entitled to simply assume the lawfulness of a government request for assistance,’ said Sen. Russell Feingold (D-Wis.), who co-sponsored the amendment.”

И там има някакви хора, които не са щастливи от факта, но не виждам на този етап някой да се е втурнал да протестира.

Adding more raw data, crappy massive aggregate data like that gathered by the NSA’s program, won’t help. It’s a distraction, a waste, a horrifying compromise of the basic premise of our society for a dubious gain.

И тъжно заключава:

This argument was never about collecting information or defending our country and interests. This is about checks upon the executive branch, of acknowledging the vital role of the Judiciary branch of government, of legal oversight. This is the very core belief of a big-L Liberal nation—the rule of law over all.

Само на по-зле отиват нещата. Какво се прави тогава, когато като гражданин и защитник на основните ти човешки свободи те предават именно тези механизми, които се предполага да те бранят? На какво да се опре свободата, след като законите, които би трябвало да са оръжието й, са срещу нея, а не в нейна защита? В хирургията при такива ситуации, след като се види, че няма как да се спаси засегнатият от гангрена крайник, се ампутира, за да се спаси целият организъм от отравяне на кръвта и неминуема смърт.

А в гражданското общество?

След нощната отидох до радиото, защото трябаше да подписвам някакви неща. Видях се с Деси и й казах за протеста, на който отивах. Заинтригува се. Разказах й, разпених се, тя дълбоко се впечатли от това, че има как да се противопостави човек на подобни тъпотии. Но както и да го въртях, я впечатли не протестът, а начините да се оправяме сами с това после.

Докато вървях замаяна (защото през нощта пих кафе, но май не стигна), се чудех къде и защо бъркаме. Защо не успях да я спечеля за това, на което отивах? На мен ли ми липсва дар слово, или пък убедителност? Къде греша, защо не успявам да я накарам да усети колко е важно, колко по-смислено е сега да отидем там, да покажем, че ни има, че знаем, че не се хващаме на глупостите им, вместо после да търсим начини да се оправяме с резултати, които поне е могло да се опитаме да променим. Но явно нещо не ми достигна, за да успея.

Почти блокирала, побързах към ДАИТС - и без това вече закъснявах, а знаех, че Ники вече е там. Естествено, не успях да го заваря, защото той самият ме беше чакал близо час. Успяхме само да се чуем, колкото да разбера, че точно си е тръгнал. Видях Григи (но той мен не видя :-)), Калин и Боги. Дори нямаше начин да се присъединя към обяда после, защото трябваше да ходя към Студентски град.

Но докато дремех в рейса натам, не можех да спра да се питам - защо? Защо бяхме толкова малко хора? Ние ли не успяваме да звучим убедително? Или просто на хората, които имат компютри, пощи, акаунти в Замунда и Арена, сайтове, от които свалят едно-друго, не им пука? Или Йовко е прав, че когато е за копанката, всеки ще се вдигне, но когато е за неща, абстрактни като свободата, независимостта и личното право на неприкосновеност, които няма как да сложим в паница и да изядем, нещата са различни? Ако е така, значи всуе съм гледала презрително в американците, гордеейки се, че ние поне не сме удавили муцуни в манджата все още толкова, че да не ни пука от и за друго. А този път - няма да си кривим душата! - дори конвенционалните медии ни обърнаха внимание. Нееднократно. Демек, дадоха ни в телевизора. И дори това не беше достатъчно.

Мой много любим и близък приятел ще става татко през лятото. Умен, способен, нестандартен, креативен - точно от онези, от които държавата ни отчаяно се нуждае. Но не ми хруна дори да го разубеждавам, когато ми каза “Детето ми ще се роди тук, но не искам да расте тук. И планирам това.”

В дни като този си мисля само едно.

“Прав си”.

Има една стара психолого-психиатрична шега: “Обвиняват ме, че съм параноик, ама и те така щяха да са, ако и тях ги преследваше целият свят”. До скоро си мислех, че това така и ще си остане, в шегаджийските анали на гилдията. Но не.

Оказва се, че аз, ти и всички около нас трябва да приемем покорно, че всяко място, което посетим в мрежта, всеки имейл, който изпратим или получим, всяко съобщение, което си обменим през ИМ - ще се шпионира и записва. И пази. За наше добро. Ужким. За борба срещу тероризма. Ужким. Само в продължение на година. Ужким.

Иде ми да възкликнам, като Иванчо от вица, “Марийка не е курва? Е, извинавайте!”

Подозирам, че нашето МВР е гледало прекалено много американски екшъни (човекът-хрътка@дир.бг е очевадно доказателство), затова видимо явно смятат, че терористите са 13 годишни пъпчиви хлапета (обезателно гениални хакери), които с помощта на 128 MB RAM и dial up интернет могат да хакнат секретните данни на Пентагона ама ей така, докато си ръфат вафлата и учат по химия урока за валентност. Те, разбира се, го правят така, че да им се запишат навсякъде всички данни (и през ИЕ, и през Прозорец, и през Аутлук), просто защото са толкова супер, че не им пука, пък и се мислят за недосегаеми, мискините малки. Следва да се изшпионира цялата държава, така ще знаем кой кога. Айде бе, права. Права, дръжки. Не е ли това начинът, по който функционират всички терористи? Какви глупости ми говорите за криптиране, PGP, SSL и прочее объркващи хората арбев… арев… абрвер… абе, съкращения!

Истината е, че това не е някакъв пример за мисленето на служител от парламента или службите ни, претърпял тежка лоботомия. Това видимо е буквалният начин, по който тече мисловният процес на онези, от които зависи дали ще живеем в един пълен, но много по-зловещ, Big Brother.

По същество?

Явно тези, които се опитват да превърнат собственият си нездрав интрес от личните работи на хората в причина за мащабен шпионаж, ни мислят за по-тъпи, отколкото можем да бъдем, дори ако се опитаме зорлем. Честно, наистина ли някой, освен дълбоко умствено увреден пингвин, би повярвал, че можеш да проследиш терорист по този начин? За всички е ясно, че не можем. Но за сметка на това, ще се получи прекрасен материал за изнудвания, кражби, измами. Защото, хайде нека бъдем реалисти - по какъв начин държава, в която главният кибер-борец има служебна поща в дир.бг, може да гарантира сигурността на данните ми, дори да би имала право да ги има? Как, като имаме хиляди доказателства, че те са неспособни да предпазят собствените си данни, сайтове и мейли? И кой, по-точно, ще има достъп до тези данни? Кой ще ми гарантира, че ще остане само той, а не всеки, който ще размаха под гладния му нос няколко пачки?

Е, извинявайте!

А може би са прави да ни мислят за толкова тъпи? Или поне покорни овци, които ще търпят, каквото дойде? Дали са прави? Има начин да покажем, че грешат. Преди няколко дни Григи участва като част от репортаж в предаване на Канал 1. С присъщата си скримност, той не го обнародва, но аз имах късмета да го засека. И той каза нещо, което уж всички знаем, но някак все ни убягва - че гражданското общество е активно общество. А в активността влиза и да застанеш и да браниш позицията си. Е, ще трябва и ние да го направим.

Аз ще отида. Ще се радвам да се видим там.

ЕТА: Няма да навреди да се подпишете и тук срещу този пореден апотеоз на глупостта у нас. Благодаря.